Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Приключихме ли с демокрацията?

Мнения

Приключихме ли с демокрацията?

Снимка:

Автор: Данаил Брезов

Яйчената революция, развихрила се в София през лятото на миналата година, нанесе немалко материални щети и накърни сериозно международния авторитет на България. Тя обаче постави, за пръв път от близо четвърт век, и сериозна заявка за промяна на обществения строй в страната. Основната теза на организиралите протеста политически субекти беше, че след като самите те не са парламентарно представени (напр. проектите на олигарсите Прокопиев и Божков, както и финансирани от Кремъл радикални руски националисти – бел. авт.), българският народ явно не е достатъчно зрял да гласува за когото трябва и не заслужава да упражнява конституционното си право на вот. Както беше заявил един известен агент на Москва у нас: „не сме народ, а мърша“, което в по-нова формулировка звучи като „80% дебили“. Рецептата за този преход към светлото бъдеще беше въвеждането на задължително машинно гласуване, въпреки негативните нагласи в обществото, с мотивите „по-малко хартия“ и „по-малко измами“, които много скоро се оказаха несъстоятелни, но все пак революционният трибунал, останал в историята с названието „45-то народно събрание“, ги прие в максимално кратки срокове, без обществен или експертен дебат. 

Първият законопроект за електронни избори у нас е изработен от група експерти, между които проф. Михаил Константинов и Мустафа Карадайъ, след което е внесен в НС от емблематичния тандем Костов-Агов. В него се предлага една футуристична утопия, включваща и гласуване с SMS. Анонимността и честността на изборите обаче там не се разискват, като изключим опасенията за контролиран вот, които са коментирани с думите: „купуването на гласове е порок на изборната практика от времената на Римската република“. Вместо това се говори за цената (която се оказа няколко десетки пъти по-висока от прогнозите на съставителите), и се тушират опасенията за скрит образователен ценз, като се дава за пример прогресивната Индия. Познато, нали? Наред с това се постулира, че технологиите ще решат много от проблемите на хартиените бюлетини, без значение какви нови евентуални проблеми биха създали, нека му мислят идните поколения.

През годините различни модификации на този текст се връщат неколкократно в пленарна зала. Самият проф. Константинов  обаче по-късно ще стане яростен критик на машинното гласуване, което от прогресивна мода се е превърнало в проклятие за западните демокрации – Европа го отхвърля, а на места дори забранява със закон, в САЩ предизвиква невероятно скандали вече десетилетия, редица африкански страни също вземат мерки след горчивия опит с електронните устройства. Венецуела обаче остава засега непоклатим стожер на прогресивния машинен вот, макар референдумът през 2004-та на практика да причисли страната към списъка на диктаторски режими по света. Стига се дотам, че производителят на машини Smartmatic да се откаже през 2018-та от обслужването на избори във Венецуела защото не може да гарантира с електронните си устройства честността на вота, а същевременно търпи PR щети. Оказва се, няма много страни, лишили гражданите си от правото на избор как да упражнят вота: броят се на пръстите на едната ръка. Такъв текст все пак беше приет от поли-хроматичните поклонници на Иван-Костовщината  и Асен-Аговщината в България, а Конституционният съд, начело с друго емблематично лице на т.нар. „преход“  -  бившия главен прокурор Борис Велчев, не счете за нужно да защити това тяхно право, нито пък да потърси гаранции за честността на изборите чрез задължително преброяване на контролните бележки от машините, с които избирателят сега ще получава мнимо успокоение, че гласът му може и да не е бил откраднат. Политическият натиск над съдилищата вероятно също е „от времената на Римската империя“, защо да си тревожим с такива мисли? В демократична Америка Върховният съд отказа дори да гледа делото за нарушения на конституцията, след като местните власти в няколко щата сметнаха за излишно гласоподавателите да се идентифицират при гласуване, което пък от своя страна рязко повиши избирателната активност, особено сред покойниците. Терзанията, които тези неудобни въпроси предизвикват, братята-американци решиха да „излекуват“, по думите на новия главнокомандващ, по доказано работещия съветско-китайски модел: с налагане на цензура. Публични коментари за изборни нарушения във вота на 2020 вече се санкционират тежко, за разлика от тези, касаещи изборите през 2016-та или 2018-та, проведени със същите машини и софтуер, но при по-строги правила. При тях все още може свободно да се коментират недоказаните хипотези за „хакерска атака“ и манипулиране на вота. У нас, въпреки че сме de facto в диктатура, ако трябва пак да направим историческа препратка към Римската република, свободата на словото, която е все още относително незасегната, като изключим медиите и социалните мрежи: за българина двете неприкосновени права са да се оплаква и да се съмнява, това никой не може да му отнеме. Но пък общественият дискурс по византийски се плъзна от темата за честността и анонимността на изборите, гарантирани поне декларативно от Конституцията, към това дали сме достатъчно интелигентни да се справим с touch-screen технологията на скъпите венецуелски машини. Макар и второстепенен спрямо горните два въпроса, този за дискриминация по признак образование и техническа грамотност, също не е за пренебрегване.  Вероятно и скритото задоволство, че „пак ще забраним на циганите да гласуват, както преди сто години, и БХК няма какво да каже“, макар и лишено от каквато и да е достоверност, мотивира част от обществото да приеме безропотно собственото си заробване. При наличие на мотив и възможност за престъпление, наивната вяра, че „лошите неща се случват само на другите“ прилича на шофиране в нетрезво състояние с твърда убеденост за безсмъртие. 

В цялата суматоха на революционния Blitzkrieg, дежурният сив кардинал в българската политика, ДПС, начело с онзи същия г-н Карадайъ, участвал в съставянето на прототипа на днешния закон за прогресивно гласуване, някак си успя да осигури запазване на хартиения вот за избирателите в Турция, а това пък дискриминира българските граждани, които нямат щастието да населяват красивата ни южна съседка. Ако на парламентарните избори през април 2021 може да се гледа и като на своеобразен референдум, в който едва 27% предпочетоха да гласуват с машини (да припомним: основният двигател за забрана на хартиения вот, Христо Иванов-Бойкикев не беше един от тях – бел. авт.), то на частичните местни избори през юни, след като хората вече нямаха право на бюлетини, 27% изобщо решиха да гласуват, което препотвърди нагласите в обществото. 

Нека видим дали действително недоверието към машините е породено от суеверие и комплекс, че няма да се справим със сложната технология, или се базира на някакви реално съществуващи опасности. В целия свят има само четири страни освен България, които задължават избирателите да гласуват машинно: Венецуела, Индия, Бразилия и Бутан. Нито една от тях не е демокрация в пълния смисъл на думата. България е най-богатата (по БВП на глава от населението разликата е около 4 пъти спрямо Индия и 5 пъти спрямо Венецуела – бел. авт.) и единствената „бяла страна“ в списъка. За сметка на това, все още не можем да се мерим по корупция с Венецуела, която се нарежда на второ място след Йемен в световната класация. Въпреки това, изборите в тази страна предлагат много по-надеждна система за проверка, тъй като там се гледа и случайна извадка от поне половината бележки, които машините издават. При нас няма такова изискване по закон, а в едно интервю председателят на ЦИК обяви, че може да се направи паралелно преброяване на не повече от 1%, което означава, че в най-добрия вариант изборите ни ще бъдат поне 7 пъти по-непрозрачни спрямо втората по корупция страна в света: това казва статистиката, а тя не лъже. За сметка на това обаче, страни като Германия, Нидерландия, Англия, Италия, Ирландия, дори Намибия бързо се връщат към хартиените бюлетини след като са осъзнали по трудния начин рисковете на електронния експеримент. Този процес става осезаем в Европа още през 2004-та, когато на референдума във Венецуела, машините на Smartmatic показват резултат, който твърде много се отклонява от проучванията на обществените нагласи. Това поражда загриженост в ред страни от демократичната общност и същевременно ентусиазъм в други – нека припомним, че първият проектозакон за електронно гласуване е внесен в НС от г-н Костов и г-н Агов именно в края на 2004-та след успехите на венецуелския експеримент, който спомогна страната да заеме челни позиции в повечето негативни световни класации: по бедност, корупция, престъпност, токсична медийна среда, нарушаване на човешки права, като я обърна в репресивна диктатура. България вече се намира в условията на временна диктатура, предизвикана от и предизвикваща политическата криза. Институциите, медиите и бизнесът са подложени на небивал тормоз от страна на военната хунта. Разделението на властите, свободата на словото, устоите на правовата държава подлежат на „изчегъртване“ заедно с инфраструктурата, енергетиката и службите за сигурност. А това, което може да направи процеса необратим, е лишаване от правото ни на глас. 

Медийната пропаганда се опитва да сложи знак за равенство между машинния скептицизъм и анти-ваксърството, а и при тази технология фирмената тайна предпазва нарушителите от реален одит: партийните застъпници и международните наблюдатели могат реално да проверят дали екраните се пръскат редовно с дезинфектнант и работят ли флашките. Анализите на изборния процес са чисто статистически и го разглеждат като „черна кутия“. В този смисъл, те не могат да докажат със сигурност изборни измами, а в най-добрия случай да кажат, че вероятността за този резултат при честен вот е да речем 0.001%. Подобни анализи са правени многократно с данни от Венецуела, Индия, САЩ, както и десетките страни, в които машинният експеримент е претърпял пълен крах. Проблемът е, че този 0.001% не дава основание нито за касиране на изборите, нито за промяна на правилата за провеждането им, ако липсва политическа воля за това. А без натиск такава воля едва ли ще се появи, тъй като за политическата класа предвидимостта е по-изгодна. 

Един любопитен факт, за който рядко си даваме сметка е, че около 70% от населяващите тази територия са родени в робство и много от тях добре знаят какво е да си поставен пред избор, в който нямаш право да избираш. Познават и усещането Държавата да ги уверява, че отнемането на човешките и граждански права е само и единствено „за благото на народа“. Тази зловеща персонификация на Държавата като върховна ценност, морален идеал и активен участник във всеки аспект на човешкия живот, е един от основополагащите принципи на фашистката доктрина според Мусолини. За съжаление, фашисткият „благороден идеал“ на коопериране и синхрон между синдикално представените гилдии в т.нар. „корпоративната държава“, много бързо се изражда в диктатура и тотален контрол, подобно на комунистическия „благороден идеал“, така че обществото би трябвало да е чувствително спрямо левичарските колективистични утопии – те показват истинското си лице едва когато е твърде късно. За разлика от марксизма обаче, при фашизма няма класова борба или антисемитски сантимент, което го прави от една страна далеч по-малко квъропролитен, но от друга, много опасен тъкмо заради способността му за мимикрия и подриване на демократичните общества: преходът към фашизъм може да бъде плавен, мирен и приет от мнозинството, което откликва на силното лидерство и често доброволно се лишава от някои свои свободи в името на една „по-висша цел“, без да са необходими колективизация или масови репресии. Затова много псевдо-демократични държави в наши дни са de facto фашистки режими (като Русия и Китай – бел. авт.), в които има развит частен сектор и се провеждат избори.

Вероятно с право д-р Желев заключва, че фашизмът е неизбежното междинно звено, през което едно общество минава по пътя между социалистическата диктатура и демокрацията, макар че влиянието на марксистката пропаганда в разсъжденията на философи от либералната школа често да размива границите между фашизъм и национал-социализъм. Навярно това е причината отъждествяването на „капитализъм“ и „фашизъм“ в болшевишкия мироглед да бъде приемано безкритично въпреки целия си абсурд (подобно на Ленин, и Мусолини, като бивш марксист, се възприема за борец против капитализма – бел. авт.), а и не по-малко абсурдното окачествяване на тази левичарска колективистична идеология като „крайно-дясна“, което все още съществува в публичното пространство, има своята политическа логика, с оглед на факта, че ако фашизмът е действително междинно звено, той препречва пътя на фанатичния марксист към демокрацията и всеки път щом погледне вдясно, той вижда само и единствено фашизъм. Ако наистина е така обаче, преходът е възможен и в двете посоки – а предвид това, че фашизмът все пак съхранява много от демократичните институции и може да бъде „преглътнат“ по-лесно, дори с одобрение (както се случва и в Италия през 20-те и 30-те), той осигурява един удобен механизъм на „плавен преход“ към репресивен тоталитарен строй, с далеч по-малко разход на енергия и без нуждата да се проливат реки от кръв, както при технологията на социалистическите революции от 19-ти и 20-ти век, мечтаният идеал за „социализъм с човешко лице“, който така и не се състоя в Европа, тъй като събитията през 68-ма послужиха за назидание на еретиците. Фашизмът може да приеме различни форми, за разлика от ортодоксалния догматичен комунизъм. Той може удобно да се прикрепи за европейския национализъм, азиатския феодален комплекс, африканския расизъм, или да възприеме фалшивата идентичност на либерализма – така президентът Рейгън предрича евентуалната му поява в САЩ. Как обаче изглежда българският фашизъм? Как той отразява най-добре стадния инстинкт масите? Навярно с подчертан антично-романтичен шовинизъм, привкус на балкански нихилизъм, с насадена от съветския колониален строй мнителност спрямо Запада, но пък благосклонен към „славянска Русия“. Едно такова общество, в което по-възрастните могат да вложат носталгията по миналото, а младите – мечтите си за бъдещето, отново в Държавата, като еманация на всичко най-добро у всеки един от нас, символ на общата ни воля да вървим напред и висш морален идеал, осмислящ живота, беше провидяно от архитектите на българския преход като рецепта за стабилност и задържане на контрола. След четвърт век лутане между две крайно леви идеи – тази на социализма, при която държавата буквално притежава населението, и фашистката, при която само го контролира, обществото ни е развило травматична зависимост и продължава да делегира на политическата класа функции, които я развращават и корумпират.

И днес, навечерието на поредните парламентарни избори под мотото на „рестарт“ и „смяна на модела“, претендентите за властта отново залагат на мантрата за повече държавна намеса в бизнеса, енергетиката, образованието, здравеопазването, съдебната система и практически всички аспекти на физическото съществуване – почти липсват политически субекти, които ясно да заявят, че тази намеса е вредна и деструктивна за обществото. А и защо да го правят – това е все едно пласьор на дрога да убеждава клиент, че има проблеми, които наркотиците не могат да решат. Днес политиците, които ние сами развратихме и превърнахме в пласьори на дрога с лигавото си хленчене, хвърлят вината за трагедията на проваления ни живот върху мъждукащата все още воля за изцеление, обяснявайки колко много демокрацията ни била взела и как добре се живеело „едно време“ като нямало богати, а и как ще накажат лошите капиталисти с високи данъци за да могат „малките хора“, след като останат без работа, да получават социални помощи до края на мизерния си живот. И тези малки хора са окрилен от идеята да се върнат към онова безгрижно блаженство, в което попечителството над живота им ги освобождава от смазващата отговорност на свободния избор и дебнещата зад всеки ъгъл перспектива за колосален провал. Някога, в зората на „прехода“, малкият човек си пожела да притежава богатствата на свободния свят, но не си представяше, че ще трябва да се труди за тях. Той поиска правата на „белите хора“, но беше неспособен да понесе отговорностите им – копнееше за техните успехи, но и се боеше неистово от провалите им. Така след дългото изморително лутане, той все пак стигна до извода, че широкият свят не е за него и избра да се върне в топлата кочина – милостивите стопани винаги ще му осигурят закрила, усещане за справедливост и спасение от натрапчивите страхове. А в замяна ще се иска от него само да се отрече от своя Бог и от това да бъде господар на живота си.

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява нездрав интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум.    



Топ новини

виж още

Актуална тема

Мрежата

виж още