Проф. Христо Кожухаров: Затварят структури по психиатрия, възрастта извън университетските болници на колегите е доста висока

Нека не рушим изграденото, а да действаме конструктивно, призовава той

Тази седмица се очаква проектът на държавния бюджет за 2025 г. Защо е важно в него да намерят място исканията на специалистите за увеличение на финансирането в Психиатрията, какво ще се случи, ако това не стане и кои са проблемите, които чакат решение в тази система? Отговаря проф. Христо Кожухаров, който е председател на Българската психиатрична асоциация (БПА)

Интервю на Clinica.bg.

 

- Проф. Кожухаров, има ли някакво решение на проблемите с финансирането, които поставихте още в края на м.г.?

- Трудно е проблеми, които се трупат с десетилетия, да се решат в рамките на 10 дни, но може би, ако има нещо хубаво в целия шум е, че се говори за нещата. Чуват се различни мнения, част от тях са много деструктивни, част от тях са неверни и БПА се опитваме да бъдем конструктивни. Надяваме се тези 65 лв. да станат 130 лв., но това ще реши парламентът. Надяваме се да има увеличение и на заплащането на държавните психиатрични болници, които се финансират по друг механизъм, но също са в състояние на тежък недостиг на средства, подобно на психиатричните клиники в МБАЛ и УМБАЛ и ЦПЗ. Имаме уверението на политическите партии, но ще видим какво ще стане.

- Кои са лошите тези, на които не трябва да се вярва?

- Мненията, които са неверни и дисквалифициращи, са на няколко колеги, които не работят пряко в психиатрията, а се занимават с организационна работа и бих могъл да кажа, че не справяйки се с тази работа, прехвърлят проблемите от болната на здравата глава. Както и на колеги, които работят в различни центрове и програми, удобно реформаторстват от уютните си кабинети, работели са много отдавна в психиатрични болници с остро психично болни и дават мнение, което звучи екстравагантно, но не е вярно. В УС на БПА трима души сме завършили езикови гимназии преди 40 години, това е все едно ние да кажем какви мерки да се вземат в тях, защото са на ниско ниво за нас.

Другото, което ни безпокои е, че се дават нереални оценки на психиатричната грижа - по скалата от 1 до 6, се казва - минус 3, тя не лекува, а разболява. В момент, когато ежечасно се чудим как да се справим с множество агресивни състояния, с хора, взели не знайно какви наркотични вещества, с тежък ход на болестта, тъй като всички психични разстройства са хронични и обострящи се, с пациенти бездомници, които не знаем къде да пратим и т.н., да чуваме тези неща, е изключително стигматизиращо. Тоест, ние минаваме от позицията на психиатри, които обичаме и лекуваме своите пациенти, в режим на обяснения, че не сме виновни за нещо и какво не сме направили. Тук трябва да се каже нещо точно и ясно - психиатърът не е омнипотентен, той не е всемогъщ, той не е и лице, което може да реши всички проблеми. И Слава Богу, че е така, защото подобна власт би ни дошла в повече.

Държавата има своите отговорности, общините имат своите отговорности, семейството също. Така че да не следваме проблемите и на базата на тях да назоваваме виновните, а нека да търсим решенията. За жалост чувам малко конструктивни гласове. Парадоксално, два от тези конструктивна гласа, които чух, бяха на политици - председателят на Комисията по здравеопазване проф. Костадин Ангелов, който каза към комисията да има подкомисия от психиатри, социални работници, психолози, от хора, които са в системата, и министър Силви Кирилов, който призна - да, предният министър е говорил някакви неща, но пари няма, не са предвидени. Някой е говорил и за въвеждане на КП, но ние, като гилдия, бяхме против въвеждането им, защото не можем да предвидим кога ще се разболее човек. Имаме изключително много неосигурени, КП лекуват на калъп, психиатърът работи с индивидуални случаи, затова трябва да има обучени социални работници, мениджъри на случаи, медицински сестри и т.н. Когато се случат тези неща, на следващ етап трябва да се добавят връзките с МТСП, МП, защото много от нашите проблеми са интерферентни.  

Нищо от това не се случи досега, всичко бяха едни добри пожелания. Когато не им беше удобно, не ни канеха, нас специалистите, а канеха хора, които ще кажат удобни неща. Затова не се случиха пътеките, а като наказание няма пари, с 65 лв. ние издъхваме, ние не можем да осигурим нищо за нашите пациенти. Ако аз съм плащал такъв наем досега, след толкова време, той трябва да се индексира. И да чуваме приказки за разхищения и разгул ... – прекалено интелектуална професия е психиатрията, която граничи с изкуството, за да искам да назова това, което се случва, с истинските му имена. Много е ниско това ниво.

- Кои трябва да бъдат първите стъпки, за да се помогне на българския психиатър, така че той да си върши работата добре?

- Научил съм нещо във времето - не разваляйте нещо, което работи, за изграждане на структури, които евентуално някога ще започнат да работят. Казано по друг начин - не разрушавайте болничното лечение, центровете за психично здраве за илюзията, че децентрализацията ще се случи едномоментно, едноактно и много бързо. Да, това е един процес, но той изисква време, пари, множество институции, политическо съгласие, държавна подкрепа. Това трябва да бъде осъзнато, а не различни гласове да назовават отделни проблеми. Само в едно изречение ви посочих колко различни институции трябва да участват в този процес. И нещо много важно - здравната система в областта на психиатрията е много чуплива, "фражилен" е терминът, който трябва да се употреби. Не трябва да се бута там, бутнеш ли рязко, щетите ще са огромни. Италия направи този неуспешен опит със затварянето на болници и тръгна по обратния път, нека не правим това. Нека, когато говорим, че затваряме някаква болница, да сме сигурни, че другата ще е изградена. Още нещо - случват се няколко негативни събития в София и навсякъде се казва, че пациентите не се приемат, а има свободни легла. В София това се случва, но на другите места това се случва много по-малко или не се случва. Във Варна гарантирам, че това не се случва, в Пловдив гарантирам, че това не се случва. Нека се направи ясен анализ в София защо се случва, за другите градове това не е тема и затова разговорът не може да е на това ниво – има разгул, има разхищения, пиша  оценка минус 3, нищо не се инвестира в психиатрията и тя не се развива. Това е изказ, който обижда колегите и той не е верен. При нас има шест лекари на възраст 26 години. Аз гарантирам, че в тях се инвестира страшно много, но това е изключение. Възрастта извън университетските болници е страшно висока - аз съм на 58 години и това е възрастта сред повечето колеги.

- Застаряването ли е големият проблем на системата?

- Това е изключителен проблем - ако не се създадат условия, особено за някои от бившите субспециалности, като детската и съдебната психиатрия, които сега са базови, скоро няма да има такива специалисти.

 - Над 50% от персонала с структурите по психиатрия сега е над 54 години, възможно ли е за 10 години да се подготви нова смяна?

- Много зависи от ангажираността и на политиците, защото университетите ще подготвят, но къде ще отидат тези хора. Част от хората, които ние подготвяме ще отидат в амбулаторната практика и в чужбина. Ние имаме и много млади медицински сестри, но част от тях, които вземат специалност и знаят английски, също ще заминат, ако нямат перспективи за развитие в България. Така че, ние като държава, като общество, създаваме ли условия да останат, мисля, че отговорът е ясен. Не обричаме ли ние тези хора да си тръгнат, отговорът е да. Твърдения като тези, че в тези болници нищо не лекуват, че само пускат болните и ги разболяват допринасят за нежеланието на младите хора да останат. Затова нека бъдем по-умерени, нека личните си проблеми да не ги прехвърляме върху гилдията. Не убивайте вестоносеца заради лошата вест.

- При положение, че трудно можем да изградим кадри, които да останат в страната, какво ни очаква?

- Ако не променим условията, тези хора ще заминат, след като ги изградим. Какво ни очаква - много е трудна психиатрията, защото дори да доведем хора от други държави - Индия например, те трябва да научат езика, това е психиатрия, това не е анестезиология и тя не се работи под упойка. Но още по-важното е, че транскултуралните разлики са огромни. Аз съм работил в Швейцария, общувам много с австрийски и немски колеги, немска езикова гимназия съм завършил, но аз не мисля като тях и ми е трудно с техни пациенти. Същото ще се случи, когато дойдат психиатри с друга култура тук. Така че, да следваме събитията е грешна политика, трябва да действаме превантивно – какво става след 10 години, трябва да направи концепция. Ето какво трябва да свърши НЦОЗА.

- Възможно ли е едно отделение да функционира нормално, дори да е в малък областен град, ако в него има двама лекари?

- Преди време имаше една идея, която не беше лоша, но не се направи нищо, за да се развие на практика. Това беше идеята за дублиране на структурите. В градове като Бургас има само една структура, в Пловдив - сравним град, има две структури. Идеята беше да има дублиращи структури и така отговорността да се раздели. Така е в метадоновите програми - те са държавни и частни, и така може да има разделение на отговорността между различни субекти. Проблемът е, че започват да затварят структури, в Разград има отделение с един пенсионер, то на практика е затворено. Силистра е на доизживяване, Добрич също е проблемен, тоест това ще натовари Варна. Но дори да ги поемем, кой ще върши работа за амбулаторните пациенти в тези региони, когато излязат от болницата.

- Каква е тогава спешната мярка, която да ни предпази от затварянето на тези структури?

- Има концепция за психично здраве, просто трябва да започне да се изпълнява. Първо, навсякъде, където има болница, тя трябва да се осигури с кадри, те да са добре платени, за да може тези структури да функционират. След това трябва да се проследи пътя на пациента след изписването, не може всичко да се делегира на близките, те остаряват, умират, тоест някой трябва да ги отмени. И третото нещо е да се изгради връзката с МСТП, МП, и тази програма трябва да има устойчивост и заплащане. Това ще доведе до задържане на кадрите. Защо няма отлив в други специалности на кардиология, медицинска онкология. Ако направим всичко това, тогава няма да бягат хората от психиатрията, ще има кой да ни смени нас, когато се пенсионираме.