Проф. Алтънков: Комунистите се гордеят с 9 септември и не се срамуват от кланетата, а жертвите не могат да се забравят

От 1944 до 1989 година жертвите на комунистическия режим са 197 хиляди души, споделя политическият емигрант

Никола Алтънков е доктор по история и професор от Калифорнийския университет в Санта Барбара. Политически емигрант е от България през периода 1965-1995 г. В САЩ обаче е изтъкнат преподавател във висши училища и е работил в научни институти. Вече пенсиониран, миналата година написа фундаменталната книга „История на БКП“. Специално за Tribune.bg той сподели своите възгледи, емоции и размисли, свързани с 9 септември 1944 година.

На 9 септември се навършват 75 години от най-противоречивото събитие в най-новата история на България, което продължава да разделя българското общество, какво всъщност се случва тогава, каква е реалната картина, която трябва да се представя и на по-младите поколения?

Не е лошо младото поколение да научи историческата истина за значението на тази дата! А пък обществото ще продължава да бъде разделено в своята оценка. Датата си е дата. Събитията, които са се случили, са се случили. Това, което е станало е факт! Дадените жертви не могат да се забравят, нито да се заличат. Не може да се забрави стореното на 9 септември. В това отношение няма противоречие. Има противоречие в оценката на това, което се случи. Левите среди в България, главно комунистите, се гордеят с 9 септември и не се срамуват от кланетата, които те започнаха веднага с извършването на преврата на 9 септември. Тяхното оправдание е, че в България отдавна имало гражданска война. Сега даже е модерно да се говори за една 100-годишна гражданска война и т.н. Така че, жертвите, които са паднали на 9 септември и след 9 септември, за всичките 45 години на комунистическо господство, се оправдават от левите сили и от комунистите в България като заслужено наказание за жертвите, които те самите са понесли преди да дойдат на власт. Само че, това не е точно така, историческата истина е малко по-различна. Понеже ние знаем колко са жертвите - комунисти от 1923 до 1944 година, колко леви са били убити в България като терористи, като бунтари, като хора, които с оръжие са се вдигали против законната власт. Те са малко над 4 хиляди души. Докато от 1944 до падането им от власт през 1989 година жертвите на комунистическия режим са 197 хиляди. Има много голяма разлика. Като жертвите непосредствено след 9 септември, за около една година и половина, са над 60 хиляди. Това е нещо, което дава облик на цялата историческа оценка за това, което е станало. Въпреки че се говори не толкова за социалистическа, колкото за социална революция. Говори се вече за поврат, не за преврат. Но това са такива безлични, нелепи оправдания на едни абсолютно ненужни жестокости, които са станали на 9 септември.

Как бихте коментирали репресиите на режима към образованите, интелигенцията?

Първата работа на дошлите на власт на 9 септември беше да заличат изградения с толкова много усилия след Освобождението български елит. Ние се самоуправлявахме. Никой не ни е казвал какво да правим. Не сме били под влияние на чужди държави. Абсолютно бяхме в състояние да изградим и изградихме и своята индустрия, и своето земеделие, и своята култура, и своето образование. Бяхме, ако не за пример в Европа, поне една средностатистическа държава във всяко едно отношение. В политическо отношение – ние бяхме един пример на свобода, демокрация и парламентаризъм през една епоха, която се отличаваше с тоталитарни и авторитарни режими. Всичко това се изгради постепенно с много мъки и усилия от страна на цялото българско общество. Успяхме да изградим елит и този елит беше унищожен напълно на 9 септември и малко след него. От социална гледна точка се случи едно нелепо заместване на елита, като това, което беше изградено в продължение на три поколения и половина, може би дори четири, се обезличи и унищожи. На негово място дойде един псевдо елит, който в края на краищата, след две поколения и половина, успя да съгради свой собствен елит.  Така че, 1989 година завари нашето общество с един що-годе  приличен елит, който обаче ние не успяхме да запазим и сега през последните 30 години пак започнахме от нулата. Даже и сега има апели в обществото да започнем от друга нула, да заличим всичко. А това е много нелепо!

Какви са последствията, които продължават да рефлектират върху обществото ни и днес?

В момента сме член на Европейския съюз и на НАТО, което е най-хубавото нещо, което сме могли да постигнем през 21 век досега, и сме много горди, че сме членове на ЕС – най-елитният и най-приятният клуб на държавите в света. Но при нас последиците от комунизма и от тези 45 години и повече доминация на левите сили, са много неприятни. Те тепърва ще бъдат почувствани. Вие виждате какво е станало с демографското състояние на България. От 9 милиона народ, сега сме малко под 7 милиона. Това всичко са непосредствени последици от тези 45 пагубни години.

Може ли да ни разкажете Вашата лична история, кога избягахте от България и кога се завърнахте отново тук?

Моята лична история не е уникална. Тя е историята на моето поколение, на родените между 1926 и 1938 година. Те не видяха бял ден в България. Даже тези, които не избягаха, които останаха тук, те бяха смачкани, обезличени. Аз ги виждам, понеже се върнах. След 1991 година започнах да се връщам редовно. От 1995 година вече живея в България и виждам, че моето поколение, а и поколенията след него, които бяха стара буржоазна жилка, ако не политически, то поне билогични наследници на старите класи, всичко това беше разпердушинено, изчезнало, обезличено, смачкано. В това отношение моята съдба не е уникална. Аз бях и съм много по-щастлив от моите приятели и колеги от моето поколение, защото успях да се измъкна, да избягам през 1965 година и преживях 30 години на свобода, което ми даде възможност не само да се реализирам, но успях да видя разликите между свободния свят и този свят, от който бях избягал и да направя моите заключения, нещо което българското общество все още не е достигнало.