Разликата между православие и русофилия

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Крайно време е да се очертае тази разлика – между православието и русофилията, – защото вече се злоупотребява. Замислих се за това покрай поредния прайд. Не съм ги броил, но няма да се учудя, ако всякаквите там използвачи и нагаждачи се окажат повече от откровените хомосексуалисти. Ето, с шарени байрачета се окичиха активисти от всевъзможни области на публичния живот, включително и професионални либерални пропагандатори като Даниел Смилов, за когото ако не друго, то поне знам, че е женен щастливо. Нали е женен щастливо?

Бедата не е там, че където замирише на пари, веднага се събират лешоядите или, хайде да ги наречем по-евфемистично – бенефициентите. Бедата е, че идеологизацията едновременно и се изостря, и се профанизира, заплашвайки да нанесе сериозни поражения върху понятийната система на широките народни маси. Либералните хунвейбини не само във връзка с прайда, но и с всичко останало, към което проявяват нездрав интерес, са се вдигнали да превърнат думата „русофил“ в клеймо, за да остракират всеки неудобен опонент. По време на колективизацията в младия Съветски съюз, скоро след Октомврийската революция, е било достатъчно да наречеш някой селянин „кулак“, за да е свършено с него во веки веков. Днес в нашата клета родина е достатъчно да наречеш някого „русофил“ и то вече е по-страшно, отколкото беше доскоро да го наречеш „нацист“ – той вече е тотално маргинализиран и няма думата за нищо.

Русофилията, както сочи името, е вид девиация, вид извращение като педофилията, геронтофилията и т.н. Затова, когато наричат някого „русофил“, се стремят да създадат впечатлението, че този човек е по някакъв начин извратен, ненормален. И да, в някои свои проявления като „безсмъртния полк“ или онзи, дето се беше облякъл като съветски войник от WW2 и отиде да пази ПСА, тя е извращение, някакъв вид фетишизъм. Но възможно ли е да са ненормални всички, които днес минават под този знаменател – „русофил“? Очевидно не. Но всеки, който не припада по гейове и украинци, всеки, който не се е окичил с украинското знаме или пък с флага с цветовете на дъгата, всеки, който изразява някаква критика към политиката на Европейския съюз или пък на Съединените щати, бива обявяван за русофил, дори критиката му към Русия да е в пъти по-голяма.

Стигнаха до такива безумия, че и нормални български патриоти наричат „русофили“, задето не са джендъри-глобалисти. И очакват човекът, заклеймен по този позорен начин, да изпита срам от това, че е патриот, и гузно да се свие в черупката си. Гледат на патриотите като на някакви примитиви втора ръка, нищо че сред тях има хора, на които не могат да се намажат на малкия пръст по интелигентност, ерудиция, обща култура и образование. Атакуват любовта към родината и семейството. И ако успеят да унищожат тях, ще унищожат и всяка любов у човека, освен онази към самия него.

Пишат на агитационните си материали „това е любов“, но не е. Както и влечението на алкохолика към алкохола не е любов. Както не е любов и влечението на педофила към малки момченца и момиченца. И защо са избрали за себе си цветовете на дъгата? Какво общо имат те със секса? Избрали са ги (или са им ги избрали), за да обезсмислят и отхвърлят отделните цветове (включително и на знамената), с които хората се идентифицират, да убият у хората всяко чувство за различност и принадлежност. По същия начин и съжителството в едно домакинство на еднополови не е семейство, но го насърчават да се обявява за такова, за да преформатират понятието за истинско семейство. Искат да го подменят, легализирайки еднополови бракове. Но бракът има смисъл, единствено когато съчетава двата пола, двете половини на човека. Водата е вода, когато се състои от кислород и водород. Когато се състои от кислород и кислород, водород и водород, кислород, който се мисли за водород, и водород, който се мисли за кислород – тогава не е вода. Но стига с гейовете. Те безспорно са най-пъстрата кохорта в сатанинския легион, но далеч не са целият легион.

Всъщност това, което ни интересува, е доктриналният поход срещу православието. Забелязвате ли как от доста време в кюпа с всички „русофили“ слагат и православните християни, по причина че в Русия православието е станало част от държавната идеология. Какво като е станало? Ако трима левскари изнасилят момиче в селска дискотека, от това следва ли, че всички левскари са изнасилвачи? Но пропагандата тъпче! Видях клип, в който някаква девойка с възхищение показва раздрънкана и дори разпадаща се жигула, а в ръката си някак между другото държи православна молитвена броеница. Тоест раздрънкан съветски таралясник = православие.

Някакъв объркан човечец написа, че живее в граждански, но не и в църковен брак, защото в църква се женели болшевиките. Представяте ли си – същите болшевики, заради които нашите родители и ние се криехме да се венчаваме из манастирите покрай София! Същите болшевики, които взривиха митрополитския храм „Св. Неделя“, водеха атеистическа пропаганда, не пускаха децата в черквите, във великденската нощ даваха по единствената телевизия американски филми, за да си стоят хората вкъщи – види се за тях американската култура не беше толкова страшна, колкото Църквата.

Вярно, после най-ревностните комунисти, най-яростните атеисти станаха толкова набожни, че почти замязаха на истински исихасти. И то защото по чисто политически причини в Русия православието стана на почит, държавата го припозна като твърде полезна за себе си идеология. В този смисъл – да, „набожните“ комунисти безспорно са русофили, защото филят и ще филят всичко, което идва от Москва. Но те са много повече комунисти (тоест заклети атеисти по дефиниция), отколкото православни. И не е редно всеки православен да бъде дамгосван като русофил.

Къде минава границата между истинските православни и истинските русофили? Замислете се, заиграйте се с въображението си какво щеше стане, ако в Русия приемеха за официална религия исляма? Сигурен съм, че пълчища комунисти по душа ще станат мюсюлмани, както сега са ревностни християни, след като бяха атеисти. Ето по това ще ги познаете – този, който би станал всякакъв и то без никакво угризение на съвестна, стига да го призоват от Москва, той е русофил. Онзи, който ще бъде верен до смърт (по смисъла на Апокалипсиса) на православието, той си е православен християнин.

Не слагайте знак за равенство между Русия и православието, макар че заслугите на Русия за православието са огромни. Православни са не само руснаците, но и българите, сърбите, румънците, гърците, киприотите и особено грузинците. И не екстраполирайте образа на днешна Русия върху цялата Русия, още повече когато едва ли сте съвсем наясно с този образ.

Добре, успяхте да превърнете „русофил“ в мръсна дума. Но не превръщайте в мръсна дума и „християнин“, защото последиците ще бъдат лоши за всички, включително и за вас. Най-вече за вас.

Намираме се в точката на сблъсък между три цивилизации, а за две от тях още не можем да решим към коя от тях принадлежим. Картината се усложнява и от обстоятелството, че принадлежността ни към една или друга цивилизация не зависи единствено от нашето решение. Като демократи и либерали сме Запад; като християни сме Изток. Цивилизациите не се сблъскват по нашите земи просто така, а се сблъскват с доктрините и пропагандите си. Вербувани платени говорители има и от двете страна. И колкото по-добре платени са те, толкова са по-умни и обиграни. На нас, простите граждани, не ни остава друго, освен да се молим за мъдрост и смирение, та поне малко от малко да се ориентираме в тази суматоха. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.