Референдуми и президенти

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Това с „внезапната идея“ идея на Президента да инициира референдум за еврото беше груба грешка. Или, както се казва – ГСП. Нали знаете какво е ГСП? Това е съкращение на „груба селска проява“. Дори и за слепците стана ясно, че маневрата е чисто политическа и то от най-долнопробния популистки вид. Едва ли има човек (включително и Президента), който да се залъгва, че такъв референдум ще има и че изобщо е възможен. Но Радев въпреки всичко реши да разлае кучетата, без дори да си даде труда да аргументира юридически предложението си. А може и да е искал, обаче юридическият му съветник го напусна и го остави сам на неговите си дарования.

Защо Радев ги върши такива? Лично аз с недалновидния си поглед виждам четири възможни причини:

1. От желание да отклони вниманието от скандала с Боташ. Но и да успее, ще е само временно, няма да му се размине;
2. От желание да клати мнозинството и правителството. Той мрази всяко правителство, с изключение на собствените си служебни (които подписват сделки като тази с Боташ) и действа не просто като разединител на нацията, а като професионален саботьор, което особено си личи в новогодишните нощи от мрачните му речи;
3. Ще прави партия и иска да откъсва романтични души от другите романтични партии. Мечтае си да стане фактор от величината на Костя Копейкин™.
4. От простотия. От простотия, тщеславие и лакомия за власт. Това най-много прилича на бръснача на Окам – принцип, според който обикновено най-простото и близко до ума обяснение се оказва вярно.

Но независимо от причината, действието има една ясна цел – да предизвика стрес и ненужно изнервен обществено дебат. И го постига, защото се опира на един фундаментален принцип: едно превъзбудено и същевременно некомпетентно общество много лесно се поляризира. Наше общество вече е оформило някакви лагери на основата на противопоставяния като Изток/Запад, евроскептицизъм/еврофедерализъм, патриотизъм/глобализъм и т.н. Все неща, които на по-голямата част от въвлечените не са особено ясни. И веднъж разделени, когато едните кажат „ДА“ на еврото, другите се чувстват длъжни да кажат „НЕ“.

Мислел съм ли какво ли ще стане, ако Коста Копейкин™ (длъжен съм да го пиша така, защото нали преди време защитиха това словосъчетание като търговска марка), какво ли ще стане, ако Коста Копейкин™ каже, че Кока-Кола е пълен боклук и че истинското безалкохолно е само Пепси? Тогава „демократичната общност“ ще скочи, ще каже, че пишката му е малка и че Пепси е пълен боклук, а истината е в Кока-Кола. И ще избухне грандиозен обществен скандал за два-три дни. Ето това е, за жалост, механизмът, по който се структурират политическите противопоставяния напоследък.

По-интересен обаче е въпросът за референдумите – нещо хубаво ли са те или не. Знам, знам, че за много хора референдумите са светиня от порядъка на Левски и Мадарския конник. Познавам мнозина, които ще ми скочат, ако изразя дори и прашинка съмнение по отношение на пряката демокрация. Но все пак това съмнение е налице. И то произлиза от нещо много просто – от убеждението, че ако попиташ някого за нещо, което той не знае и от което не разбира, най-вероятно ще получиш грешен отговор. И ако въпросът е свързан с избор, то изборът на некомпетентния запитан ще бъде вреден преди всичко за него. На референдум могат да се поставят въпроси от рода на „Кога да се мият улиците – денем или нощем?“, но въпроси за валутата, ядрената енергетика, геополитическата ориентация трябва да се решават от специалисти.

Нека си поиграем и заменим думата „демокрация“ с думата „медицина“. Тогава ще се появят пред нас образите на пряката медицина и на представителната медицина. При пряката медицина докторът минава сутрин на визитация, застава по средата на стаята и пита: „Да му отрежем ли крака на този или да го лекуваме?“ и болните започват да гласуват според симпатиите си, но най-вече според това, за което са клюкарствали със сестрите и санитарките по-рано. Те изследвания не са виждали, а и да видят, няма да разберат нищо. При представителната медицина картинката е такава, каквато я знаем: „Докторе, ти си учил, ти си практикувал, решавай ти! Ние те упълномощаваме“.

Още по-интересен е въпросът: „Щом специалисти, на които сме гласували доверие (в случая депутати, които излъчват правителство, президент, кметове и общински съветници), ще решават проблемите, които ние не разбираме, то заслужили ли са те нашето доверие, нашия интерес ли ще защитават или ще вървят срещу него в името на своя?“. И така се връщаме към един стар принцип, за който сме говорили многократно.

В общи линии има два генерални възгледи към ролята на човека в отношенията му със света – либерален и консервативен:

1. Либерален: човек трябва да живее така, че да остави след себе си един по-добър свят.

2. Консервативен. Човек трябва да живее така, че да обърне и усъвършенства себе си. Ако достатъчно хора го постигнат, светът ще стане по-добър от само себе си.

Ако ги приложим не към отделния човек, а към неговите политически избраници, които той е посочил да решават проблемите вместо него, ще видим, че докато те се мъчат да оправят света – нещо, за което нямат нито сили, нито компетентност, нито пък желание, – светът ще си бъде неоправен, а дори ще става и по-лош с времето и поколенията.

Ако обаче се насочат към лично усъвършенстване, към което трябва да се насочат и всички останали хора, тогава може би ще видят, че не техните лични интереси са на първо място и ще сторят нещо за обществения интерес.

Така че рецептата, ако изобщо има такава, е представителна демокрация в рамките на морално здраво общество. Така въпросите ще се разглеждат и решенията ще се взимат от компетентните в интерес на всички останали.

Но едва ли мислите на Радев са взели тази посока, когато е обсъждал хода си с предложението за референдум. Той се е взрял в най-евтината популистка формула: има народ и управляващи, ние и те. Ние сме добри, те са зли. Ето ме: аз заставам на страната на „ние“, на страната на народа, срещу мръсните „тях“, гадните политици (все едно аз съм нещо друго!). Спомнете си това, когато утре направя партия и турете пепел на тези глупости за Боташ!“. Така е протекла мисловната дейност на Радев. А ние можем да си умуваме, колкото си щем.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

* * *  

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.