30 години след първите демократични избори у нас: Разказва Румен Христов

Имаше над 1 млн. души със сини сърца, с надежди, но страх беше сковал по-малките населени места, спомня си настоящият лидер на СДС

З0 години след първите демократични избори у нас. За това как рефлектираха те върху по-нататъшното развитие на страната разговаряме с лидера на СДС и участник в тогавашните събития Румен Христов.

Неповторимо събитие, което през следващите 30 години никога не се случи. Най-вероятно няма да се случи и в бъдеще. Очакванията бяха големи. Надеждите бяха големи. Над 1 млн. души по мнение на наши и чужди наблюдаващи по време на този митинг концерт. Твърдя, че имаше над 1 млн. души със сини сърца, с надежди. Нещо неповторимо. Бях на този митинг. Бях близо до трибуната. Впоследствие очакването не се сбъдна такова, каквото си го представяхме.

Като че ли се загуби обществената енергия след провеждането на изборите?

Този митинг беше само 3 дни преди провеждането на първите демократични избори за Велико Народно събрание. Не трябва да забравяме, че България беше единствената страна от Източна Европа, в която бившите комунисти победиха и останаха на власт. Разочарование и загубени години. С изключение на година и нещо управление на правителството на Филип Димитров до 1997 г. тези години се отразиха на развитието на България.

Седем години, които бяха загубени за реформи. Седем години, които бяха загубени за приватизация. Седем години, които забавиха влизането на България в НАТО и ЕС, и, разбира се, загубата, която трупаха през това време държавните предприятия и декапитализацията на нашите банки. Всичко това се отрази на живота на българите, а оттам по-късния и по-труден старт на всичко, което се случваше в България.

Резултатът от изборите обезсърчи много хора. Това ли бе причината те да напуснат страната?

Вероятно, да. Усещането за злоупотреби, за измами, за фалшифициране на изборите не е развенчано и до днес. От друга страна страхът, който беше сковал по-малките населени места, по-малките областни градове, където бившата комунистическа партия спечели. Нямам предвид сините крепости като София, Пловдив и някои други градове, но като цяло гласовете не стигнаха за резултата, който всички ние очаквахме и най-вече демократите.

Къде сме днес? Преодоляхме ли изоставането?

България постигна много. Направихме своя цивилизационен избор – член сме на НАТО и ЕС. Подадохме документи съвсем скоро за членство в Еврозоната. Икономическите показатели не са толкова лоши. Разбира се, когато имаш лош и бавен старт, когато има закъснение със седем години, ще се върна на тезата за приватизацията, за членство в ЕС се изискваше да имаш развита пазарна икономика, а това не можеше да се случи при нас с губещите държавни предприятия и с липса на частна инициатива.

В момента над 90% от предприятията в България, от бизнеса в България е в частни ръце. Забавянето е от една страна. От друга страна, големите корпорации не можеха да рискуват и да направят инвестиции в Източна Европа. Направиха такива, не много успешни, в Полша, Чехия, в Унгария и когато дойде време ние да раздържавяваме нашата собственост, ние не можахме да приватизираме знакови наши мощности, а оттам някои сектори в нашата икономика изчезнаха и загубихме.

За мен един от основните проблеми на развитието на България е присъствието на нереформираната БКП. Червената нишка, която наблюдаваме през този преход, а и преди началото на прехода, това ни кара да бъдем нащрек и да не допускаме грешката да си помислим, че те биха могли да бъдат алтернатива. Колкото пъти са управлявали България, са я водили до национална катастрофа.