Румен Радев се приземи в блатото на птеродактилите

Превръщайки се в единствения може би държавен глава, който нарича собствената си държава „блато“

На среща със студенти от Пловдивския университет Румен Радев посочи, че само „радикална промяна“ е единственият изход от „блатото, в което сме затънали от години“, пише vevesti.

Превръщайки се в единствения може би държавен глава, който нарича собствената си държава „блато“, на фона на това, че той по конституцията следва да олицетворява единството на нацията.

Редно е самият Радев да отговори какво нарича или вижда като „блато“ – несъгласието с напълно демократичния и конституционен избор на българските избиратели да гласуват за политически сили и фигури, които да ги представляват? Или може би сме „затънали от години“, влизайки в НАТО и Европейския съюз и отказвайки да имаме някакво битие в периферията на цивилизования свят?

Или пък може би е „блато“, че днес имаме БВП от над 100 милиарда евро, инвестирано в устойчиви предприятия? Може би „излизането от блатото“ е реализирането на мокрия сън на Румен Гечев, силово подкрепян от Корнелия Нинова чрез „Визия за България“ – възстановяване чрез средствата на държавата на безброй неефективни заводи-мастодонти от късния социализъм като „Химко“ във Враца?

Говорейки си за „блато“, Румен Радев много успешно се приземи в „блатото на птеродактилите“(препратка към „Изгубеният свят“ от Артър Конан Дойл), конкретно в нещо средно между скута на Корнелия Нинова и безкрайната носталгия по живковисткото минало на страната и това как демокрацията ни е отнела много.

Казано по друг начин след среща между Нинова и Радев (изоставяйки абсолютно всякакви поети ангажименти към майките с увреждания по време на гласуването на закона, който те искат в пленарна зала), бившият пилот на самолет материализира своето приземяване в това, че прегърна идеите в един много посредствен политически документ, сбор от предизборни програми на левицата през последната година, какъвто е „Визия за България“(както гръмко е озаглавен).

И така, отново прекрачвайки своето конституционно задължение да олицетворява единството на нацията и влизайки в открити партийно-политически игри, Румен Радев(чиято работа като президент досега няма реални практически изражения) взе решение да разположи своята собствена стремяща се към активна политика фигура с може би най-трагичното наследство на българския преход – това на социалистическото управление.

Как би могла визията на едни хора за нещо, чийто всеки един опит за управление е завършвал с катастрофи или минимум много тежки последици за страната, да представлява някаква алтернатива?

Алтернатива на какво? Кое точно е „блатото“ – растежа на икономиката ли, растежа на заплатите ли в частния и бюджетния сектор ли, ниския публичен дълг, бюджетния излишък, това, че България изгражда реална инфраструктура ли е „блато“? Това, че България е уважавана от своите партньори и че нейното участие в международната политика е видимо? Че е ключов фактор на Балканите ли е определя състоянието на „блато“?

Разбира се, да участваш като арбитър и посредник в среща между Европейския съюз и Ердоган във Варна е нещо много по-различни и много по-отговорно от това да бъдеш домакин на традиционна вечеря в президентството, където по традиция единственото важно задължение на домакина е да сервира шербет.

И в крайна сметка човек трябва да има ясна представа какви ценности отстоява и към какво се стреми, защото има възможността толкова да сгреши поради собствената си неефективност и накърнено чувство за лична важност, че да вземе да кацне в блатото на птеродактилите.