Селфи с Пеевски и чувството за хумор

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

„Селфи“ е тъпа, но популярна дума. Дори беше обявена не помня от коя организация за дума на някоя от отминалите години. Селфито е механична проява на битов ексхибиционизъм. В подкрепа на тази общо взето безобидна обсесия – да се самозаснемаш на забележителни според теб фонове и в забележителни според теб ситуации – бе изобретена специална пръчка, на която да закрепиш мобилния си телефон, защото лесно можеш да снимаш чинията с храната си или пък голите си крака на плажа, но с лицето по анатомични причини е по-трудно.

На Владислав Панев – лидер на Зелените и съпредседател на ДБ – кафенето на Народното събрание му се видяло забележителен фон, а преминаването на Делян Пеевски – забележителна ситуация – и той решил да се селфира. Ето това е едно от водещите (ако не и най-водещото) събитие на миналата седмица в очакване обявяването на новото правителство.

Нашумялото селфи изобразява Владислав Панев, ухилен, с лице доста по-напращяло от това на изпосталелия Пеевски, уловен в самодоволен миг, когато все още не знае какви неприятности си навлича с това глуповато действие. Едва ли тази широка и плътна усмивка е греела на лицето му, когато часове по-късно се е усуквал да се извинява във фейсбук на гневните симпатизанти на „Демократична България“, които (твърди се) са реагирали така, сякаш са хванали св. ап. Павел да пие брудершафт с Иуда Искариотски. То е било потрес. То е било възмущение. То е било гняв и потоци от принципност. Свистели са и са плющели бичове на словото. Гърмели са декларации и позиции. Разгръщали са се анализи на тази внезапна и крайно скандална ситуация, разтърсила из основи градската десница и демократическата общност. И така, докато клетият Панев не се видя принуден да подаде оставка като зам.-председател на ПГ на „Демократична България“ – вест, с която се занимаха всички медии. Между другото, твърди се, че демократичната общност реагирала толкова болезнено включително и заради обстоятелството, че никога, никъде не е имало снимка, на която Владислав Панев да изглежда толкова щастлив до Христо Иванов или до Атанас Атанасов, колкото до Делян Пеевски. Ревността е майка на злобата.

Що за лов на вещици! Как човек може да подаде оставка заради това, че се е снимал с някого? Толкова ли струва кариерата и приносът на един политик за общественото благо? Трепе се, трепе се, раздава се, раздава се, кове политики и концепции, готви се за управление и – хоп! – щрак Марийка на портрет и всичко отива в канала. Ама, ще кажете, не се е щракнал с кого да е, ами със самия #КОЙ? – най-одиозната фигура в първата половина на XXI век. Не знам защо, но Делян Пеевски в градско-демократическия фолклор е такъв злодей, какъвто в народния няма. В представата на прогресивния гражданин той е хибрид между граф Дракула и д-р Менгеле с ясно различими черти на Кашчей, Дарт Вейдър и Торбалан.

Но дори Делян Пеевски да е този архиизверг, какво толкова, ако някой се е щракнал с него? Ето, на мен например Корнелия Нинова не ми е симпатична, но нямам проблем да се снимам с нея, нито пък ще намразя някого, който се е снимал. На Владислав Панев да не би да му пораснаха рога или пък и преди да си е бил гад, но чак сега да си е проличало? Селфито с Делян Пеевски промени ли Владислав Панев или го разкри такъв, какъвто винаги е бил? Ето това е моят въпрос към демократичната общност. Ако е вярно първото, то сатаната Бойко Борисов много лесно може да се промъкне зад всеки един от лидерите на „Демократична България“, да се снима с него и по този начин да го завлече от тъмната страна. Ако пък е вярно второто, кой знае колко от лидерите на ДБ са митични злодеи, само дето все още не са се демаскирали, защото са по-предпазливи от Владислав Панев.

За какво говори буйната реакция на това досадно до неимоверност събитие – двама депутати да се снимат в кафенето на Парламента? Говори преди всичко за лицемерие и болезнен порив към шумна показност. Говори също така за надпревара кой ще се изкара по-праведен и по-свят от останалите светци; кой ще се окаже най-успореден на правата идеологическа линия, каквото и да означава това. Но най-вече говори за отчайваща липса на чувство за а хумор. Болшевишка, хунвейбинска липса на чувство за хумор. Сигурен съм, че Владислав Панев се е снимал с Пеевски и заради това да си направи (може би малко нескопосан в очите на строгия чекист) майтап, но е останал неразбран, шегата не се е подела от масите.

Отсъствието на чувство за хумор не е безобиден недостатък. Обикновено лишените от него са злобни и дребнави. Те с радост ще ви навредят, те не умеят да прощават. Да съсипват съдби ги зарежда емоционално, „усмихва деня им“. За тях великодушието е непознато, а душите им са дребни до микроскопичност. Това е така, защото чувството за хумор включва и способността да се присмиваш на себе си.  Лишеният от тази способност е твърде неприятна личност, жалка личност.

Лишените от чувство за хумор са плоски, двуизмерни. Техният ум не е способен да си играе. Слаби и некадърни творци са, защото творчеството е игра на ума. Обиждат се лесно и отмъщават. Не се съмняват в себе си, защото съмнението също е игра на ума, доколкото жонглира с варианти. Изобщо лишените от чувство за хумор са нещастни хора и нещастието им ги озлобява. На тази нещастна злоба стана жертва и Владислав Панев, принуден да подаде оставка заради невинно селфи в кафенето.

Но какво да се прави – на кръвожадното обществено мнение трябва да се принасят жертви. Моля се само, ако Бог промисли отново да има някакъв вид народен съд, то в състава му да не влизат хора без чувство за хумор, защото тогава всички ще се окажем разстреляни в името на светлото бъдеще и на идните поколения. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Без майтап.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.