Шествия и протести

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

За няма и два дни – между дебатите и гласуването на вота на недоверие, който се оказа първи по рода си успешен (представете си за какво правителство става дума!), – се оказаха заявени 11 или 12 протеста. За после сигурно е имало и още, но не съм се интересувал. И пак изпълзяха старите физиономии със старите лозунги. И пак всички се броят колцина са, как те са много, а другите са малко. Снимат се от небесата и после се хвалят как в София привържениците на „градската десница“ били повече от привържениците на „Възраждане“. То оставаше и този резил: да е обратното, но не е изключено и това да доживеем! Броят се, хвалят се, снимат се… И пак спасяват родината. Уморих се! Когато чета за тези неща по медиите, ми е неприятно, изпитвам физическо гадене и се чудя защо си го причинявам. Вероятно защото и аз съм любопитно шимпанзе като всички останали.

Не разбирам. Имаме един народ и една мафия, нали така? Тогава е логично, тогава е разумно и революцията да е една, протестът да е един. Когато бяхме една рая с един поробител, Левски беше един, Априлското въстание беше едно, едно беше и опълчението. Нямаше 11 или 12 тайни мрежи с комитети, нито 11 или 12 въстания. Сега имаме плурализъм и вече не е същото, вече може би трябва да има не един протест, но нека не са повече от два – един срещу управляващите и един срещу опозицията, макар че протест срещу опозицията вече навлиза в територията на сюрреализма.

За какво са всичките толкова много протести? Вероятно, за да се предостави избор на тревожния гражданин. Помня, че веднага сред 10 ноември 1989 по улиците и градинките имаше масички, където гражданите (тогава все още не тревожни, а само окрилени) можеха да се запишат във всевъзможни партии. Представяте ли си! Половин век само една единствена Партия и то с главна буква и изведнъж - хоп! - всевъзможни! Помня, че тогава попитах дядо ми няма ли и той да се запише в някоя партия. Живееха през няколко къщи от нас на Орлов мост. Дядо ми подаде глава от банята, където се бръснеше, погледна ме озадачено и едва ли не с извинение каза: "Не мога да се записвам в партии. Клел съм се на Царя". Беше офицер. И както си давам сметка по-късно, през немалка част от военната му кариера политическите партии в България са били забранени.

Да не би сега от всичките тези 11 или 12 протести да произлизат 11 или 12 нови партии? Ще кажете: може ли парламентът да побере толкова? Спокойно. Не всяка новосъздаваща се партия има сериозна амбиция да влезе в Парламента. За много от тях хоризонтът е да изкарат 1%, защото оттам нагоре вече им се полага държавна субсидия. Субсидията е това действие, с което ние, гласоподавателите, обществото, чрез държавата даваме възможност на партиите да не се продават на частни лица, но не съм чул някоя партия да се е възползвала.

Но със сигурност не всички хора, наизлезли по улиците, имат в главите си идеи за нови партии и субсидии. Такива идеи имат само активистите, които дават тон за лозунгите и гледат телевизиите да ги снимат повечко – спомнете си: Отровното трио излъчи даже министър! Бабикян и Хаджигенов за кратко бяха депутати (всъщност за Бабикян не съм съвсем сигурен, да ни ви излъжа!). Помня, че тогава те направиха партийка, която се отцепи от Мая Манолова, както „Новото време“ се отцепи от Царя. Не, не всички по площадите са такива.

Обикновеният наизлязъл гражданин има в главата си други неща. Извън идеите „да се разходим на хубавото време, да видим какво става и да из изпием по бира-две“, обикновеният наизлязъл гражданин носи в главата си видения за историческа мисия. Той е наизлязъл не за да пребори злото, било то в лицето на съответните управляващи или опозицията, наизлязъл е да покаже своята гордост и непримиримост. На кого да ги покаже? Ами на другите наизлезли граждани, с които той се съревновава по яркост и екстравагантност, но най-вече на ненаизлезлите граждани, на онези, които със стаен дъх следят епохалните събития пред телевизора. От ненаизлезлите граждани наизлезлият иска да се открои. Над тях той иска да манифестира своето нравствено, интелектуално и идейно превъзходство. Неговата съвест не му дава да стои спокоен в тревожни времена, а комуто дава – той е емоционален и нравствен инвалид.

Протестите, за които говорим – „за“ и „против“ резултатите от рутинни парламентарни процедури, резултати, които протестите не оспорват, но все пак протестират срещу тях, – тези протести нямат нищо общо с идеята за протестиране. Истинският протест е акт на отчаяние и заплаха – ето ме, аз съм на улицата и няма да се прибера след два часа да си сипя една ракия и да си поиграя с новия айфон; на улицата съм от отчаяние, а не за развлечение и социални контакти. Да, със сигурност има ситуации, когато трябва да сме на улиците (и е имало, и сме били), но тази с 11-те или 12-те различни организирани протеста срещу рутинни парламентарни (тоест демократични) процедури не е от тях.

Много често, особено когато протестите се проточат малко по-дълго време, ако питаш протестиращите срещу какво точно протестират и какво точно искат, те ще се затруднят да отговорят, но ще те засипят с яростни клишета. Хората, гражданите, както обичат да ги наричат, протестират срещу всичко, което им хрумне. Отец Владимир Дойчев написа, че протестират против всичко, само не и против греха. Ама как така против греха! Ние грехове нямаме, ние сме безгрешни! Нали затова сме на улицата – за да видите, че ние сме прави, а вие не сте! „Господи и Владико на моя живот – казва св. Ефрем Сириец в своята покайна молитва, – дарувай ми да виждам своите грехове и да не осъждам брата си“. А по улици и по площади се случва точно обратното – никой не вижда грях у себе си, но пък е ненадминат в осъждането на брата си. Ах, какви майстори на осъждането сме станали! Та те осъждат дори жените в политиката заради това, че не са красиви; осъждат дебелината на глезените им! Направо изтръпвам...

Когато се приберете вкъщи след протеста, попитайте се: какво постигнах днес? Трудно ще намерите отговор. Какво постигнахте, освен още гордост и омраза? Не ставайте тълпа, защото, както е казал Густав Льобон, тълпата е толкова умна, колкото е умен най-тъпият й член. Повечето от наизлезлите граждани имат себе си за изключително интелигентни и надарени индивидуалисти, но ако се огледат, ще видят, че точно в този момент са най-обикновена, типична Льобонова тълпа. Стига да им е останала интелигентност да го проумеят.

Казвате, че сте демократи и сте готови да протестирате за правото на всекиго свободно да изкаже мнението си. Е, ето това е моето мнение. Готови ли сте да протестирате в негова защита? Бирата е от мен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

* * *

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.