Ще се утвърди ли канадският авторитарен модел?

През последните няколко седмици българските медии мълчаха особено гузно по една международна тема – протестите на канадските шофьори. Защо беше толкова важно българските граждани да са зле информирани какво се случва от другата страна на Земята, сякаш прикриват поредна дипломатическа издънка на премиера? Много просто – в началото още никой не им беше спуснал опорките, след това вече всичко си дойде на мястото и разбрахме, че някакви брадати нео-нацисти тероризирали Отава с незаконни блокади, но полицията все пак успяла да ги разчисти изключително внимателно, а самата тя дала жертви в миротворната акция. Естествено, нищо от това не отговаря на истината, както може да се очаква, след като идва от медия, обявила съвсем наскоро, че „комунистическата партия (Китай) издигнала една разбита от войната държава до суперсила със световно значение“. Тъжното е, че тази медия се издържа с данъците на хората, които системно трови с дезинформация. Надпреварата към дъното на журналистическата етика обаче е ожесточена, в контекста на темата се появи добър обзор: „Конвоят на свободата“ и воят на пропагандата.

И все пак, какви са тези хора и какво искат? Конвоят на свободата стартира преди месец като шествие против здравните регулации на канадското правителство, което изисква от международните шофьори  задължителна ваксинация за да преминават границата със САЩ. Вместо да говори с протестиращите, премиерът Трюдо се скри, подобно на Сталин през първите дни на нацистката инвазия или Байдън по време на най-абсурдната кандидат-президентска кампания, която историята помни. Така в комфорта на ковид-изолацията, Трюдо наричаше протестиращите „антисемити, расисти и хомофоби“ в злобни Туитър постове и онлайн интервюта. По-късно нападна и парламентарната опозиция, но не успя да се справи с това, че те отговарят на обидите му, и напусна залата. Игнорирането на проблемите обаче не всеки път се оказва по-добро от решаването им. Така например, след повече от седмица, прекарана в  медитация, премиерът с изненада откри, че Конвоят на свободата не само още съществува, а и е заел ключови позиции в столицата, блокирайки важни пътни артерии. И тук идва втората типична реакция на некадърното управление: налагането на терор.

Пръв кметът Уотсън обяви извънредно положение и изпрати полицията да конфискува гориво от шофьорите – имаше няколко ареста, но работата им се свеждаше основно до сплашване. След това федералното правителство притисна платформите, чрез които протестът събираше дарения и над десет милиона бяха блокирани, т.е. откраднати от онези, за които бяха изпратени. Наред с това мистериозно изтекоха личните данни на дарителите, и много от тях по-късно бяха тормозени и заплашвани. Полицията дори посещаваше домовете на хора, оставили позитивни коментари в свързани с протеста фейсбук публикации, за да ги предупреди, че така могат да си навлекат неприятности. Заплашваха с арести дори онези, които носят от домовете си храна и вода на стачкуващите транспортни работници, или ги подкрепя по какъвто и да е начин. Преди около седмица федералното правителство обяви извънредно положение за пръв път в историята на Канада.  С този акт на практика конституцията е суспендирана и диктаторът Трюдо може да управлява страната еднолично.

В момента новите правомощия на потомствения социалист се използват за „разчистване“ на улиците от недоволните граждани: при стотиците арести от последните дни имаше нехарактерно за страната полицейско насилие, а много хора бяха задържани просто защото са на улицата и снимат. Междувременно, властите сплашваха с терор на много нива: от замразяване на банкови сметки, през криминални досиета, та дори до умъртвяване на домашни любимци, колкото и ненормално да звучи.

По-интересното е, че властта използва недоволството за да ограничи още повече гражданските права на канадците, заради които те протестират. Макар конкретният повод да е ограничената им свобода на придвижване, канадската демокрация не бе в цветущо здраве при управлението на социалистите и преди ковид-пандемията: още през 2017-та правителството нанесе тежък удар върху свободата на словото със скандалната поправка C-16, която прави употребата на джендър-неутрални местоимения задължителна и при отказ да ги използва, човек може да получи ефективна присъда до пет години. За нарушаване на пандемичните присъдите са по-кратки, само шест месеца, но глобите са непосилни за обикновен работник или дори представител на средната класа. Въпреки това, пропагандата на Трюдо е накарала една четвърт от канадците да подкрепят строгите мерки, дори затвор за неваксинираните.

Наскоро изобретателят Илън Мъск, с типичния си остроумен хумор, сподели в Туитър снимка на един сърдит Хитлер, който казва „спрете да ме сравнявате с Трюдо, аз имах бюджет“.  Шегата излезе скъпо на милиардера, но заради африканския му произход поне нямаше как да го обявят за расист. Докато  канадският диктатор пришиваше свастиката и знамето на конфедерацията на опозиционери, някои от които наследници на оцелели след Холокоста, еврейските организации не реагираха, но когато Мъск показа солидарност към борбата на канадците за граждански права, заваляха съдебни дела. Странно, че самият Трюдо неведнъж се е снимал с нацистка униформа, окичена в свастики, и добре подрязани фюрерски мустачки, но сякаш никой от самопровъзгласилите се говорители на еврейската общност не го намира за обидно, нито расистките селфита с чалми, пера на вожд или боядисано в черно лице изглежда да тревожат някого особено. Когато властта хвърля обвинения в расизъм, антисемитизъм и ислямофобия, тя го прави от позицията на морален стожер на обществото – точно както Мусолини си го е представял.

Обвинения от обществото към властта обаче не са допустими, в такива случаи следва остра и непропорционална реакция. Илън Мъск всъщност не сравни Трюдо с Хитлер, сарказмът беше далеч по-изтънчен и едновременно с това брутален. Паралели с други диктаторски режими обаче не липсват: например в налагането на цензура и стигматизирането на цели обществени прослойки, днес шофьорите в Канада са заклеймени като носители на радикална идеология – „свободата“, подложени са на гонения и арести, а новите извънредни правомощия позволяват на властта да запорира банкови сметки без съдебна заповед, дори финансовият министър (която е внучка на известен нацист) обяви в ефир намерението на държавата да наложи регулации и върху транзакциите с крипто-валута. Такива действия са задължителни за установяването на всяка една диктатура, като по учебник. Властващите елити нямат проблем да стигматизират именно тези, от чието име управляват – например селяните, които Ленин изтребва с Гладомора в Украйна или работниците, които днешните социалисти в Канада и САЩ нарекоха расисти за това, че не изпълняват стриктно партийната повеля и култа към личността.

Понякога е трудно да си категоричен като Хилъри Клинтън, която нарече стотици милиони, може би и милиарди хора по света „нежелателни“ (deplorables), или като Владимир Путин, според когото всички народи, които Русия е подчинявала на колониалния си строй, са фашистки. Канадските шофьори са от най-имунизираните срещу ковид хора на планетата (около 90%), не може просто да ги пренебрегнем като „анти-ваксъри“, затова се наложи министърът на пропагандата да разпространи своята версия за конспирация, в която външни сили организират бунт срещу демократично избраното правителство – познато, нали? Това е едно от нещата, с което лидерите на Русия, Беларус, Казахстан, Северна Корея и Венецуела печелят поддръжници сред недоволното население. Разбира се, ако върнем малко назад, ще стигнем до Сталин и Хитлер, но нека оставим тези аналогии на историците, и да се концентрираме върху настоящето: западните елити от край време изпитват завист към безграничната власт, с която се ползват диктаторите от Изтока, но разглезените в демокрация общества досега не са им позволявали да мечтаят толкова надалеч. Пандемията обаче промени тази картина значително – светът заприлича ако не на Северна Корея, то поне на Беларус, и много аспекти на диктатурата, считани за немислими в западния свят само допреди две години, днес вече се приемат за даденост. Живеем в глобален свят поне от времето на Великите географски открития, което е страхотно.

С това обаче и проблемите ни стават глобални – не само екологичните, но също икономическите и политическите. Болшевишкият преврат отвори вратата за Похода към Рим на Мусолини и Бирения пуч на Хитлер, а самият той едва ли би се случил без Парижката комуна. Както отбелязва Бенито Мусолини, тоталитарните режими са нов тип управление без същински аналог в историята, а това кара диктаторите да „преписват“ един от друг. И за останалите изкушението да използват един или друг „трик“ на авторитаризма също не е за подценяване. Опасността за малките държави е, че големите легитимират криминалните практики и така те стават приемливи: ако френската полиция бие и влачи протестиращи по улиците, значи това е европейски, експроприацията на имущество в Канада също трябва да е демократична: не говорим за нацистка Германия все пак. Фалшификация на изборите в САЩ? Значи и ние го можем, не сме прости. 

Постепенно играта заприличва на олимпиада, при която всички са на допинг. Управляващата класа се извисява все повече над масите и намира за все по-ненужно да аргументира действията си. При това, всяка опозиция може лесно да бъде дискредитирана и оплюта. Местният управляващ елит например обяви, че протестите на служителите на реда за по-високи доходи са организирани от представители на престъпния свят. Нищо чудно срещу тях да се изправи контрапротест в подкрепа на двуцифрената, а защо не и на трицифрената инфлация – всяка авторитарна власт има свои радикални поддръжници. 

Много от подкрепящите протеста в Канада са тормозени повече от такива групи, отколкото от самата полиция, същото се случи в САЩ преди година – в социалните мрежи имаше призиви да се линчуват хора, докладвали за нередности в изборния процес, споделяха се личните им адреси. Не е чудно, че така и не се стигна до разглеждане по същество на съдебните дела, въпреки хилядите сигнали. Само че политкоректните медии продължават да използват израза „така нареченият конвой на свободата“ с внушенията за някаква гротескна шайка от поддръжници на анти-глобалистка конспирация, но нито веднъж не казаха и дума за опустошителните кражби и палежи, причинили щети за милиарди, нито за десетките избити без причина по улиците от радикалните BLM и Antifa отряди, които тероризираха САЩ месеци наред, нито използваха по техен адрес израза „така наречените чернокожи“, макар да е много удачен, предвид етническия състав на бойните групи, а и районите, които бяха най-засегнати.

Естествено, Трюдо е горещ поддръжник на BLM, както Байдън – на канадската диктатура, не би могло да бъде другояче: когато съседната къща гори, пращаш хора да помагат с гасенето на пожара – както  направи Путин в Беларус и Казахстан, преди него Хрушчов в Унгария и Брежнев в Чехословакия. Дали канадският Фюрер е толкова лош, че дори Хитлер не би искал да го сравняват с него? Ако погледнем обективно фактите, в много отношения е така: Трюдо управлява с далеч по-малка подкрепа отколкото своя колега-нацист от недалечното минало, въвежда извънредно положение по повод мирен протест с искания за повече граждански права, докато Хитлер го прави във връзка с терористичен акт, ползва за претекст епидемията за да ограничи правото на придвижване и правото на собственост, свободата на словото е атакувана много преди това, както стана дума. Хитлер ползва борбата с тероризма за да установи авторитарна власт в страната, налага цензура в медиите, смазва политическата опозиция, но не си позволява да ограничи свободата на придвижване или да прибегне до експроприация, освен за еврейското малцинство, както Трюдо го прави за всички онези, които той нарича с думи, завършващи на „-фоби“. Нацистите разработват псевдо-наука за да определят кой е суб-човек и не заслужава да се ползва с граждански права. Трюдо и неговите съратници го правят само с посочване – ако довчера са ухажвали работническата класа като създател на материални блага за елита, днес те вече я презират открито и ползват цялата си пропагандна машина и репресивен апарат за прекършването на нейната вола да се съпротивлява, а и всеки политик, който се ангажира с проблемите на тази презряна каста, бива наричат в най-добрия случай „крайно-десен популист“, далеч по-често „расист“ или „ксенофоб“.

Кой-кого в Канада? - Война и мир

В началото на 30-те Мусолини и Хитлер са любимци на прогресивната преса отвъд океана – New York Times и Washington Post ги ухажват точно като Трюдо днес. Анти-еврейските закони в Германия обаче, и особено Krystallnach, променят нещата и биват заслужено заклеймени. Дали век по-късно медиите са запазили своята критичност? Трюдо наричаше „разбираемо“ опожаряването на десетки църкви в  Канада, както и стотици сгради в САЩ по време на расистките прояви през 2020-та, но медиите не го разлюбиха. Не го направиха и когато изрази дълбокото си възхищение от кубинския диктатор Фидел Кастро, като го нарече „легендарен революционер и оратор“ (нормално, нали са семейни приятели). Това мина почти толкова незабелязано, колкото и коментара на Байдън, че концлагерите в Китай са „културна особеност“. Дори когато наследственият премиер на страната вече ясно разкри същността си на социалистически диктатор, подлагайки недоволните от властта на политически репресии и дори отнемане на имущество, псевдо-либералните медии остават слепи и глухи за влачените по улицата и налагани с приклад на автоматично оръжие или тъпкани от конна полиция възрастни хора, както и стотиците арести под предлог, че протестът затруднява движението, след което правителството сложи метални заграждения и пропусквателни пунктове в столицата. Една медия с мото „Правата на човека са решението“ посвети на цялото събитие няколко изречения, в които обрисува протестиращите като шайка подстрекавани от Доналд Тръмп радикали, верни на Конфедерацията и национал-социализма:

"Конвой на Свободата" или "миниатюрно малцинство"

Солидно финансираните от правителствата и международни фондове медии хвърлят цялата си жлъч срещу опита на хората да се защитят от диктатура. Малко са и журналистите, а и политиците, които се осмеляват да критикуват налагането на диктатура в Канада – при едните има страх от стигматизиране и дори загуба на препитание, а другите са наострили уши и следят внимателно дали на Трюдо ще му се получи, за да приложат същите номера и в своите страни. Една от най-успешните тактики досега си остава тази на българските власти, които сами проведоха протест срещу себе си, така че всеки, който  заеме позиция срещу зелените сертификати оттук-нататък да бъде свързван с тезата, че Крим е руски и при соца се е живеело по-добре. Наистина, обвиненията в расизъм, антисемитизъм или хомофобия тук биха предизвикали бурен смях или поне усмивка на съчувствие у всеки, решил да защити правото си на избор – страната ни няма история, свързана с внос на роби от Африка, принудителна кастрация на хомосексуалисти или газови камери. В българския национален комплекс обаче присъства образът на чуждо поклонничеството, най-голямата обида е да те нарекат „еничар“ – независимо на чия вяра, и докато канадците се борят за своята независимост, тук се обвиняваме взаимно в сектантски възгледи.

Протестите в Канада са опасни за установения ред, тъй като представляват автентични граждански искания – нещо, които в Източна Европа видяхме масово през 1990-та, и оттогава се появява само на отделни места предимно в Азия, където по традиция властта се разравя жестоко с всяко недоволство.  Подобно на Източна Европа в края на 80-те, елитът днес е единен в наратива и мерките за контрол на населението, така че подобни демонстрации биха могли да „плъпнат“ в много други страни, затова и всички погледи са вперени в Канада. Важно е как ще се развият събитията там – дали ще се установи трайна диктатура, или гражданската енергия ще надделее: в това ще разчетем и бъдещето на Европа. 

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява нездрав интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум