Ще влезе ли Румен Радев в историята?

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Ако спечели втори мандат, Румен Радев със сигурност ще влезе в историята, както преди него влязоха ярки личности като Бойко Борисов и Иван Костов. Жан Виденов също влезе, но по малко по-специфичен начин. За другите преди това сега няма да говорим, за да не обременяваме наратива.

Какво значи човек да влезе в историята? Много неща. Но като цяло означава да промени дневния ред на обществото, предизвиквайки тенденции и събития, които иначе не биха се случили. Историческите личности биват различни видове, но най-ярки са два от тях: революционери и народни закрилници.

И докато сред споменатите по-горе Иван Костов прилича повече на революционер, то Бойко Борисов и Румен Радев са типични народни закрилници. Народните закрилници рядко имат своя стройна политическа визия, но пък се радват на легитимност заради голямата си популярност. Често се случва от тази популярност и легитимност на народните закрилници да се възползват други, по-рафинирани и по-сенчести сили.

Връзката между Радев и Борисов е особена. Радев е немислим без Борисов, както е немислим юнакът без ламята. Народният закрилник идва (на коня Шарколия) да спаси сиромасите от някакво, обикновено персонифицирано, зло, от някой злодей, бил той човек или змей. Ако нямаше за изчегъртване такава величествена фигура като Борисов, нуждата от изчегъртвач също нямаше да е така въпиеща. Нуждата от изчегъртвач е добре дошла за Радев, защото отговаря на амбициите му. Амбицията му за власт го прави специален изчегъртвач. Но ако не съществуваше Бойко Борисов и народният порив да се тури край да проточилото му се управление (хайде, стига, стани, за да седнем и ние!), Радев вероятно дори нямаше да бъде издигнат за президент. И действително, освен че олицетвори „бунта на робите“, какво забележително, какво важно извърши Радев през мандата си?

Колкото по-зла е ламята, толкова по-юначен е народният закрилник. За много неща през годините ГЕРБ трябва да се сърдят единствено на себе си. Казвам „ГЕРБ“, а не „Бойко Борисов“, защото предполагам, че са се случили всевъзможни безобразия без негово знание. А казвам „предполагам“, защото никога не съм бил толкова близо до властта, та да знам. И слава Богу! Знам само, че историческата сила, която възнася Румен Радев, не „рестартира системата“, не рестартира нищо друго, освен явлението „Бойко Борисов“ в освежена редакция.

Вижте го: Радев е същият като Борисов, когато изгряваше – сам той юнак, отсякъл главите на триглавата ламя на Тройната коалиция, фокус на надежди, събитие, което ще обърне хода на историята. И него в началото го хулеха интелиХентите, както сега хулят Радев задето бил простак, и на него му се подиграваха, и на него не му предричаха дълъг политически живот. Но те, интелиХентите, са си такива – трудно ще харесат някого от пръв поглед, все ще мрънкат, все ще недоволстват, все ще поставят непостижими изисквания. Но пък за добро или за лошо интелигенцията слабо влияе на историческите процеси. Тя може да повлияе, единствено ако оплоди с идеите си хората на действието. А хората на действието не дават лесно да ги оплождат.

И като стана дума, къде е интелигенцията, когато говорим за народни закрилници или, както би се изразил Ботев, „крило за клети сюрмаси“? Интелигенцията е в инициативните комитети – вижте ги: интелектуалец до интелектуалец. Пък и не само там. Първо, интелигенцията си е част от народа, колкото и на някои нейни представители да им се привижда, че не е така, защото не вонят на чесън и не играят хоро по площадите на европейските столици. После има интелигенти, които са си клети сюрмаси и отчаяно търсят своя Крали Марко. После има интелигенти, които са си клети простаци, нищо че са придобили диплома от някой от неизброимите български университети. Има и такива, които наблюдават, обмислят, отчитат масовите вкусове и увлечения, избират възможно най-доброто според тях за управлението на държавата и го подкрепят ако не със сърцето си, то поне със своя авторитет, доколкото го имат.

Така или иначе, с кесийка пуканки в ръка, наблюдаваме сблъсък на титани. Толкова титаничен, че оставя на заден план интригата с парламентарните избори, които се задават заедно с президентските, а тази интрига не е малка. Борисов не се кандидатира за президент, не се кандидатира и за депутат, но това не променя нещата – сблъсъкът е между него и Радев, а не някакъв друг. Независимо от конкретния повод, всички сили на Средната земя се трупат около единия или другия в навечерието на битката за Шлемово усое.

„Ама чакай сега! – ще възкликне някой по-внимателен читател. – Какъв титаничен сблъсък, какви пет лева! Единия титан не го ли изчегъртаха вече!“. Точно така, на практика единият от титаните е изчегъртан, ламята е обезглавена и юнакът вече няма какви подвизи да извършва в Средната земя. Това прави за Румен Радев ситуацията малко по-комплицирана. Сега, след като тиранът божем е изчегъртан, трябва да се очертае друга задача, друга мисия. Да се развее ново знаме, което успокоително (но и вдъхновяващо) да проплющява над сиромашките глави.

Каква е мисията на Радев в условията на вече изчегъртан тиран или поне като каква би трябвало да се представи на обществеността? На обществеността трябва да се внуши убеждението, че победилото „добро“ силно се нуждае от укрепване на победата, тоест от една страна да не позволи на тирана да се завърне (ГЕРБ продължават да са първа сила според проучванията), а от друга – да изолира от управлението представителите на компрометираното „статукво“, тоест ГЕРБ, БСП и ДПС. Очевидно тази амбициозна задача обхваща както президентските, така и парламентарните избори, защото по закон Президентът не може да се справи сам с нея. Не знам само как Радев ще оправдае изолирането на БСП, при положение че той като президент е продукт именно на тази партия, но вероятно ще намери начин. По-дразнещото е друго. По-дразнещото е, че така се говори за президентските и парламентарните избори, сакаш са едно, което пък разкрива амбицията чрез Радев да се овладеят и президентската, и изпълнителната власт от един център, вече и аз не знам от кой.

И все пак вниманието е насочено повече към президентската интрига, отколкото към парламентарната, защото Радев е юнак, а евентуалният бъдещ министър-председател не е. Към президентската интрига е насочено вниманието и затова в Шлемово усое пред всички други войски пристъпват споменатите инициативни комитети. Може би за първи път инициативните комитети са натоварени с толкова много смисъл. Преди бяха повече или по-малко формални. Така е, защото битката трябва да изглежда надпартийна. Избирателят трябва да види зад всекиго от кандидатите подреден в стройни редички ни повече, ни по-малко елита на нацията. Хубава идея е това с комитетите, защото изглежда като общ фронт срещу „злото“, било то Радев или Борисов. Хубава идея, обаче трябваше да го направят доста по-рано (както настойчиво ги съветвахме, но гласът ни остана като на Иоан Кръстител – глас в пустиня), трябваше да го направят по-рано, за да могат партиите да подкрепят кандидатите чак няколко седмици след като комитетите ги издигнат, и по този начин кандидатите да не изглеждат партийни, каквито всъщност наистина не са. Знаете ли откъде идва думата „кандидат“? Много е романтично. Но ще ви разкажа друг път.

Имам приятели и в двата инициативни комитета. Имам и в този на Панов, който е кандидат от по-второстепенен калибър. Всички те вероятно ще продължат да ми бъдат приятели, доколкото поне зависи от мен. По-любопитно ми е обаче да видя един друг списък – списъка на онези повече или по-малко нашумели публични фигури, на които са предлагали, които са кандърдисвали, обаче те са отказали. Защото нали никой не вярва, че комитетите са се сформирали спонтанно, без инициативата на партийните централи? Ето този списък ме интересува, на поканените и отказалите. Но никога няма да го видим по една или друга причина. Все едно.

Ще влезе ли Радев в историята (не мога да не се сетя за една реплика на Тодор Живков от 1975: „Ние с моя приятел Караманлис влезнааме у историята и вече нема да излеземе от нея!“)? Историята е либерално място и в нея влиза кой ли не. Има две схващания за историята. Според едното тя се прави от народите, въпреки че и самите онези, които го твърдят, не си вярват. Според другото историята се прави от личности. Понеже у нас кралете са по-малко в сравнение с други европейски държави, историческите ни личности са юнаци, хора от народа. Не знам дали помните, не знам дали сте чували, но едно време имаше такъв филм (пак) за Тодор Живков: „Човек от народа“. Ако спечели втори мандат, Радев ще влезне у историята, защото е типичен човек от народа. Няма начин, защото ако не влезе, то е все едно народът сам да не влезе в собствената си история. Не че е невъзможно. Дори като се замисля, не знам дали изобщо някога народите са влизали в собствената си история, не и в главна и решаваща роля. Това се отнася и до финикийския народ, чиято върхушка нагло издигна точно срещу Сицилия града Картаген, който трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.