Смъртта на Трактора

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Нарочно казвам „Трактора“, за да го деперсонифицирам и да го направя по-удобен за обобщения. Иначе човека Алексей Петров – Бог да го прости и да упокои душата му.

Наистина „Бог да го прости“ е напълно достатъчна реакция в подобен случай, но човекът дълбоко в себе си (а често и на повърхността) си е едно любопитно шимпанзе. Човекът обича да изследва. Човекът обича да знае, но повече от всичко човекът обича да гадае, да предполага, да спекулира. Ама убийството политическо ли е или криминално (или то е все същото)? Кой го е поръчал, кой го е застрелял, с маскировъчни дрехи ли е бил, имал ли е велосипед? С какво го е застрелял – с двуцевка, с карабина или с калашник? От какво разстояние е стрелял, имал ли е оптика? Колко пъти е стрелял? Нарочно ли е стрелял по жената и защо? Неволно и е улучил жената и как? И коя в края на краищата е тази жена – съдружничка, съучастничка, планинска водачка или тенис учителка?

И още: къде е била охраната, с Трактора ли е била или е вървял сам със съучастничката/водачката/треньорката? Ако охраната е била с тях, защо не е открила ответен огън, защо не е подгонила атентатора, защо не се е обадила в полицията и на Бърза помощ? Всъщност наистина ли не се е обадила, може да се е обадила, кой в края на краищата е подал сигнал за инцидента?

И още: това нова поръчка ли е или е онази старата отпреди 11 години, да не се окаже някоя вендета от времената на Чипровското въстане? Защо го убиха – за да му затворят устата, за да го премахнат от ключова позиция, за отмъщение, за кеф? Службите ли го убиха, кои служби – нашите или някои чужди, кои чужди? ЦРУ? КГБ (използвам старата абревиатура, за да не се бърка с Формация Студио Балкантон)? Мосад?

И още: беше ли забъркан с политика, искаше ли да влиза в политиката, искаше ли да става шеф на ДАНС? И защо? Искал ли е да контролира службите чрез новите политически звезди и техните роднини? Спонсорирал ли е Промяната, акушерствал ли е на Сглобката? Човек на Държавна сигурност ли е и ако всичко дотук е вярно, в момента Държавна сигурност ли е на власт?

Въпроси, въпроси, въпроси… Вместо да каже „Бог да прости!“ и философски да поклати глава, човекът нетърпеливо пристъпя от крак на крак и задава въпроси. Задава ги на себе си и на света и бърза да оповести на всички отговорите. Отговорите и прогнозите, защото винаги трябва да се изживеем като пророци и да посочим бъдещето. Въпрос на дни може да се окаже раждането на теорията, че застреляният не е истинският Алексей Петров, че е уцелен в главата, за да се прикрие, че става дума за двойник. Трактора сам е организирал покушението (затова ловко е отстранил охраната) и сега се крие в ЮАР при Гунди, който е още жив. Мистериозните слухове са най-сладки.

Но дали само любопитството кара обикновените хора, простите граждани да се държат като превъзбудени шимпанзета? Мисля, че има и нещо друго.

Всеки път, когато се случи нещо подобно, сякаш тежка завеса повдига плюшеното си крайче и за миг зърваме свят, който няма нищо общо с този, в който сме свикнали да живеем. Светлините му са други, цветовете му са други, миризмите – също, той целият няма нищо общо, сякаш логиката му даже е различна. Не знаем кой е истинският – нашият или оня зад прашната плюшена завеса, – но смътно осъзнаваме, че всичко, което имаме, всичко, което знаем, абсолютно всичко, което познаваме, далеч не е всичко. Може истински да е нашият свят, светът на светлината, дори когато тя е изкуствено осветление, а другият да е свят на лъжа и зло. А може именно той да е истинският а нашият да е само някаква нескопосана матрица. Страшно е, защото зад завесата виждаме, че смъртта и страданието, убийството и насилието не са нещо нередно; виждаме, че социумът се ръководи от железни закони, но закони, напълно различни от онези, които приема Народното събрание. На устата ни идват зловещи думички: мафия, корупция, олигархия, организирана престъпност… Нима е това, което е?! И така, разсъждавайки за двата свята, стигаме до неизбежния извод, че

има нещо несправедливо, има нещо нередно

А стигнем ли до този извод, неминуемо се изправяме и до въпроса: „Що е справедливост, кое е редно?“. Откакто човекът се самопровъзгласи за единствен източник на справедливостта, отговорът на този въпрос става на практика невъзможен, защото справедливостта вече е относителна. Грешката е, че сме превърнали справедливостта в синоним на благополучие. Животът е справедлив тогава, когато е мил с нас, когато ни спестява трудности, когато ни засипва с блага. Иначе не е справедлив. Справедливостта е изпълнението на нещо, за което сме убедени, че ни се полага по право. Да, това е така. Но знаем ли какво точно ни се полага по право. И по що за право ни се полага? Убийството на Алексей Петров не е ли това, което му се е полагало, и в този случай не е ли възтържествувала справедливостта? В крайна, ако щете дори и в най-крайна сметка, светът е справедлив до съвършенство, защото справедливостта не произлиза от човека, както му се ще. Накрая всичко се подрежда и свършва добре. А да свърши нещо добре, означава да се изпълни естественият нравствен закон или иначе казано – да възтържествува справедливостта. Често хулят Бога (или Съдбата, Вселената, ако думата „Бог“ не може да се вмести в устата им) задето допускат хората да страдат „несправедливо“. Но дали е несправедливо? На това можем да отговорим, само ако знаем цялостния замисъл, крайната цел. А ние не я знаем и не искаме да я знаем, дори когато ни я навират в лицето. Затова, ако едно нещо ни се струва несправедливо, то изобщо не означава, че е такова в действителност.

Да се опитаме да разберем нещата такива, каквито са, а не да ги изнасилваме да бъдат такива, каквито ни се иска да бъдат или каквито си въобразяваме, че ни се полагат. Ние, простите граждани, надали някога ще научим всичко, което стои зад случки като тази с Алексей Петров. Но е достатъчно да знаем, че тези случки са напълно нормални, напълно в реда на нещата. Ако сме очаквали нещо друго, никой не ни е виновен. То е все едно в безумието си Парламентът да приеме закон, според който слънцето изгрява от запад, и ние да чезнем потресени във възмущение всеки път, когато то се появи от изток. Не мисля, че това би направило чест на нашата интелигентност. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.