Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Спортът за един мирен свят

Мнения

Спортът за един мирен свят

Спортът за един мирен свят - Tribune.bg

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Твърди се, че този лозунг – „Спортът за един мирен свят“ – бил изписан над входа на сектор „В“ на националния стадион „Васил Левски“, но аз не помня, нищо че стадионът беше (и все още е) от другата страна на улицата, където израснах. Вероятно лозунгът е бил девиз и на нещо друго – на олимпийското движение или нещо от този род, а може да е бил и цитат от изказване на Тодор Живков пред партиен конгрес – и това не помня. Но самият факт, че спортът е бил главен герой на лозунги, ми говори, че още тогава той, спортът, е бил централен елемент от пропагандата.

Във връзка със спорта онзи ден, ровейки в „Туитър“, който вече се казва „Екс“, попаднах на едно споделяне от някаква жена, което гласеше следното: „Украинка счупи рекорда на Стефка Костадинова. Родните копейки умират бесни. Слава на Украйна!“.

Държа да отбележа, че това беше първият ми контакт с новината. И си казах: „Тук има нещо нередно. Толкова ли малко разбирам от спорт? Нормално ли е да се радваме, когато чужд спортист бие наш спортист?“. И пуснах скрийншота (моля да ми простите за тази дума) в моето фейсбук пространство, за да видя как ще реагират хората. Слава Богу, при мен се изказват предимно нормални и интелигентни хора (за което полагам целенасочени усилия) и реакциите им бяха съвсем човешки. От тези реакции научих, че цитираното от мен изказване изобщо не е изолирано, а чест от една гореща онлайн война между двата непримирими лагера на русофилите и укрофилите. Хората казаха: „виж какво се говори от другата страна“. И аз потърсих и видях. И като видях, ми се изправи косата. До този момент не бях предполагал, че е толкова страшно, особено в частта си за хермафродита. Но какво да се прави – при мен такива неща не се появяват от само себе си, за което съм благодарен.

В края на статията ще приложа няколко снимки на по-цветисти изказвания, а тук е достатъчно да обобщим, че всеки лагер си има своите бедни „опорки“ и се придържа към тях. Така например РУСОФИЛИТЕ се фиксират най-вече върху това, че украинската атлетка била хермафродит или дори направо мъж, защото ясно си личало от снимките, че има адамова ябълка и пишка. Другите две опорки на русофилите са, както следва: „летвата е била не на 210, а на 205 cm“ и „не проверяват украинците за допинг“. Ето какво написа един читател:

От когато стана войната, за украинските спортисти просто няма допинг контрол и те знаят, че няма да бъдат проверявани. Всеки, който се интересува повече от спорт, вижда, че Украйна от 2 години е на върха на спортните си постижения в почти всички спортове“.

А друг каза: „Чакай, спокойно, рекордът ще падне, като отворят „B“ пробите“. И добави: „Спорт без допинг е физкултура!“.

От своя страна УКРОФИЛИТЕ се отличават с това, че не само хвалят Украйна и я славят, но и злорадстват срещу България задето вече не държи рекорда на висок скок за жени. Разбира се, лайтмотивът е, че всички руснаци са гадни, а всички украинци – прекрасни. Ето какво казва не някой озлобен интернетски трол, а българският евродепутат Александър Йорданов: „…Така е. Колкото руснаците са нагли, толкова украинците са успешни като народ“.

Ако трябва да отлича изказвания, то за мен от страна на РУСОФИЛИТЕ първенец е коментарът на „Възраждане-Поповци“:

Един лъжлив рекорд победил друг лъжлив рекорд! Нито българите, за съжаление, можем, камо ли укрите да скачаме колкото руските състезатели!“.

А пък от страна на УКРОФИЛИТЕ за безспорен първенец определям следното:

Путинистката пача Стефка най-накрая беше детронирана. Слава Украïнi!“.

Точно това си позволих да нарека патология, но се намериха люде да ме обвинят, че наричам „патология“ рекорда, победата, победителката, живота, вселената и всичко останало. Да си представим, че подобно спортно събитие се беше случило през втората половин на 19 век по време на нашето националноосвободително движение и руско-турските войни. Да си представим също, че крайните туркофили от калибъра на Вазовия Кириак Стефчов имаха на разположени интернет и социална мрежа. Дали щяха да напишат нещо от рода на: „Гарибалдийската пача Левски най-накрая беше обесен. Türkiye'ye şeref (Слава на Турция)!“? Това наричам патология, защото не е нормално. Да се радваш, че си загубил едно от малкото неща, на които си можел да се радваш, при което да го правиш злобно, ругаейки собствения си отбор във възхвала на чуждия, все едно кой е той в конкретния случай.

Всъщност за мен интересното е не спортът като спорт, а защо от спорта си съставяме мнение за държавите и нациите. Защо спортистите триумфират с националните си знамена? И отговорът е един: спортът е или бизнес, или политика. Някой беше казал, че МОК е по-влиятелна организация от ООН. Спортът е важна част от пропагандата и то не за друго, а защото масовият човек се вълнува от спорт. Човек с разколебано мнение за себе си търси идентичност и самочувствие в нещо друго, което обикновено изобщо не зависи от него, от неговите качества и неговите усилия, както е в случая със спорта. Спортът е зрелище. Зрелище като онези, които заедно с хляба са били достатъчни да държат плебса спокоен и самодоволен. Днес това високо се оценява и му се посвещават вещи усилия от страна на скъпо платени пиари. И ето как се формира отношение към един сериозен военен конфликт през емоциите, свързани с това как някакви каки прескачат пръчка.

Социалните мрежи също са зрелище. Те са особено ценни с това, че дават на семпли хора трибуна и публика, каквито те иначе не биха и сънували. Така цялата зла енергия на семплите хора се излива в социалните мрежи и те се ежат пред евтините си монитори, увити в пашкула на анонимната си недосегаемост, вместо да излязат на улиците и площадите. На улиците и площадите останаха да излизат материално задоволените умно-красиви младежи с биричките. И с вувузелите.

Какво всъщност представлява този феномен – спортът? Поучително е да го разгледаме, макар и само в няколко изречения.

Кратка история на спорта

Първоначално спортът е само военно упражнение за каляване на бойците и развиване на техните умения. Когато във военно дело се специализира аристокрацията, се развиват и спортните дисциплини – фехтовка, стрелба, езда и т.н. Успоредно с това се оказва, че изглежда спортът е интересен да го наблюдават и онези, които не го практикуват, и спортистите (бойците) започват да показват уменията си пред публика. Появяват се и олимпиадите, при които мъжете, вместо да воюват, мерят сили в определени спортни дисциплини. Появяват се и цирковите игри в Империята, които донякъде се родеят със спорта. Например надбягванията с колесници не са по-малко вълнуващи от Формула 1.

Прескачайки няколко десетки века, виждаме как тоталитарните държави започват да виждат в спорта удобен пропаганден инструмент. Олимпиадите стават нещо като зародиши на символични световни войни, където нациите доказват своята генетична, културна и икономическа пригодност – колкото е по-качествена една нация, толкова по-способни спортисти е годна да произведе! По време на Студената война спортът ще стане истинска студена (и малко потна) фронтова линия.

С масовото нахлуване на телевизията спортът, в качеството си на обществено явление, извършва качествен скок. Инженерите на обществено мнение откриват, че той от една страна е много подходящ за реклама, а от друга – за политика. По-скоро за политически PR и пропаганда, което си е кажи-речи реклама. Разбира се, най-много от всичко спортът става за хазарт, за залагания и това, заедно с неговата зрелищност, го превръща буквално във важна част от живота на милиарди хора.

И ето ни днес. Организаторите на спортни събития продават на телевизиите за майка си и баща си правата за излъчване. Рекламодателите изтръскват дълбоките си джобове. Генерални и обикновени спонсори навират в лицето ни своите емблеми от всеки ъгъл. Състезатели при всеки свой успех се увиват в предварително приготвени национални знамена и тичат пред камерите. А хората, хората, които и бездруго са се хванали за косите буквално по всяка тема, която им подхвърлят медиите, обезумяват, когато ги насъскат и чрез спорта. Ето това е основата на нашата история с украинката, която подобрила рекорда на Стефка Костадинова. Ето затова една нищо и никаква снимка, която публикувах, се радва на десет (буквално десет до този момент) пъти повече интерес от най-умните и проникновени текстове, които съм писал.

Мисля, че това не е нормално и затова го нарекох „патология“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

P.S. Няма да скрия имената на авторите на долните публикации, защото се предполага, че те не се срамуват.

 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община. 


Последвайте ни в Google News

 

Топ новини виж още

Хороскоп

Анкети

Има ли поле за сформиране на правителство?
Покажи резултати Скрий резултати