Студент по политология: Подмяната на протеста започна още първата вечер

Влязат ли в тълпата, и невежата, и ученият човек стават еднакво неспособни на [критично] наблюдение.” Густав Льо Бон

Вече не всички помнят защо започна протестът, чиито сетни издихания още затрудняват вечерния трафик в София. Той беше насочен срещу прокуратурата, нахлула демонстративно в президентството. Беше израз на погазено усещане за справедливост, след като Нено Димов лежа месеци в ареста, а всички усещаха, че виновният е друг, след като мъже с автомати започнаха да извеждат беззащитни чиновнички от домовете им, след поредицата арести на един бизнесмен, чиято вина се обясняваше чрез смс-и не пред съда, а пред обществото. Общо взето след ежедневното присъствие на прокуратурата в медиите с едно единствено послание - всеки може да бъде задържан от нас за всичко, невинни няма!

Когато хората излязоха да защитават Радев бяха водени от това - прокуратурата да се върне в рамките на обичайната си нормалност. Призивът не беше за президентска република, а по-скоро срещу опита парламентарната да се превърне в прокурорска. За да има демокрация всяка власт трябва да бъде контролирана от друга. В нашия случай протестът се яви да запълни конституционния дефицит за контрол над прокуратурата.

Подмяната му започна още същата вечер. Стиснал юмрук, президентът Радев изрази настроението на народа: „Вън мутрите от прокуратурата - и добави от себе си - и управлението”. И съвсем по Густав Льо Бон тълпата прие тази нова стръв за яростта си и закрещя новите тезиси.

Впрочем два дни по-късно се случи плажуването на Росенец, което в новата обстановка от ПР флирт между либералите на Христо Иванов и Ахмед Доган (бащата на етническия и корупционния модел) се превърна в нов повик за законност и справедливост.

В новата ситуация прокурорът притихна и поднови борбата си срещу маломощната битова престъпност, а политиците се залюшкаха в опити да понижат градуса на напрежение на тълпата. Борисов заговори дори за оставка на правителството и нов кабинет (с него или без)... И Радев тогава отново слезе при тълпата, за да ѝ даде новата посока. Посланието му може да се синтезира най-общо с думите: „Никакъв нов кабинет, никакви промени, оставка и на Народното събрание. Аз трябва да съставя служебен кабинет, а той да организира изборите, за да са „честни”. С това той рязко покачи залога и показа, че не би се задоволил с някаква частична победа, а иска пълен разгром и унищожение на противника си (Борисов).

Логичния отговор на премиерът бе да се откаже от радикални промени, които биха били изтълкувани като слабост и да направи „някакъв” ремонт на кабинета. Това се прие за мимикрия. Впрочем всеки ремонт без неговата оставка, щеше да се приеме така, но в условия на „тотална война” тя би била твърде хазартен ход. За да не изглежда оставането му като вкопчване във властта, Борисов обяви, че след края на мандата няма да приема отново премиерския пост, а ще се посвети на партийно строителство.

Президентът пак слезе при тълпата. Този път да ѝ обясни, че тя е братството на почтените хора. Отново посочи врагът с мутренско лице, който граби и безчинства и този път, наред с оставките на всички институции освен представляваната от него, поиска и конституционна реформа. Ако от малкото думи, с които описа тая реформа, извадим паразитните и флиртуващите с тълпата, остават две послание - за прокуратурата и разделението на властите.

Първата теза е ясна, а втората лесно обяснима: сливане в парламентарните републики има между двете власти - изпълнителна и законодателна, тъй като парламентът избира правителството, а после трябва да го контролира. За да се избегне това - ПРЕЗИДЕНТСКА РЕПУБЛИКА.

Така за две седмици протестът от ярост срещу прокурорския произвол изразен в действия (Радев) и бездействия (Доган) бе ловко трансформиран срещу правителството, парламента и конституцията. И това е само предния план, с главното действащо лице, Радев.

На втори план всяка от опозиционните формации опитва да го трансформира в своя политическа полза. Отровното трио от господаря на фалшивите новини, Бабикян, блюстителя за гей-бракове, Хаджигенов и пажът на Мая, Минеков теглят в една посока, Христо Иванов се опитва да отдели своите фенове от тях, Корнелия също опитва да извлече полза за вътрешнопартийната си битка. Накратко протестът доби вътрешна разнопосочност, която го ерозира.

Всичко това е причината въпреки опитите на повечето национални телевизии да институционализират протеста, да го представят като „гласа на народа”, противопоставен на нечуващото управление, вечер да се събират все по-малко хора. За организаторите това е ясно, знаят, че е нужна нова енергия и се опитват да го радикализират.

Засега неуспешно. Площадът събира вече само партийните агитки и жълтопаветните активисти, които са дошли да демонстрират интелектуалното си и морално превъзходство над властта, пиейки бира. Агитките на Черепа не ги броим - когато ги има, там са по служба. Това изправя протестът на кръстопът - изчезване или маргинално ежедневие. Има и трети път - радикализация, но за него трябва или грешка на властта, или провокация отвън.

Христо Иванов, 24 г. – студент политолог