Технологията на бунта или как географията победи историята

Коментарът е от Фейсбук профила на вицепремиера Томислав Дончев

Преди години пишех дисертация за механизмите на революционна активност. Не успях да я завърша. Не поради липса на теоретичен потенциал, а защото, както каза един професор: „Каква ти академична кариера, ти не можеш да стоиш на едно място“. Което беше вярно. Но е жалко, защото ми харесва да преподавам на умни, критични и подозрителни студенти, а и тезата беше добра. Надявам се един ден да ми остане време да я завърша, макар че, доколкото се познавам, ще я пренапиша.

Без да съм търсил стари файлове и записки си спомням, че революциите може и да тръгнат от народния гняв или в преследване на дадена цел, но винаги продължават като опияняващата вакханалия на бъдещ творец. Не просто да определяш играта, не само да претворяваш държавата и обществото, но и буквално да пренареждаш света. Затова след успешна революция се сменя не само политическият режим, държавният и институционален ред, но и мерните единици, с които мерим света, имената на месеците и т.н. В един момент и да не е забравена, изначалната цел или причина за обществения гняв няма такова значение. Най-важно е да пребиваваш в опияняващото състояние на бунтовник - т.н. социокреативен синдром (или както казваше един герой на Уилям Бътлър от „Революция на пеперудите“: „Това е целта на революцията - да се забавляваме“).

Припомних си всичко това, гледайки гневните младежи, които викат „оставка“ и „мафия“, веят знамена, карат коли или шестват.

Припомних си как само преди две десетилетия правех почти същото. Редовно окупирахме университета. Мисля, че ми се събира седмица спане по банките, дори гладна стачка съм правил.

Леко им завидях, защото е красиво да си бунтовник. Определено е по-комфортно да викаш срещу някого, отколкото да викат срещу теб.

Не са толкова интересни конюнктурните анализи на недоволството, нито кой го организира, дали някой го субсидира, има ли политически ангажирани фигури. Сигурно има. Аз затова избягвам всякакви еднозначни определения за протеста. Но думата ми днес е за тези, които протестират спонтанно и са искрени в нестройната си теза, че „просто нещо трябва да се промени“. Не знам те какъв процент от протестиращите са, а и не това е най-важното.

Млади момчета и момичета... 20+. Родени в края на миналия век. Те не помнят социализма. Не помнят най-драматичната част от прехода. Не помнят зимата 1996-1997 г. Могат да сравняват сега и тогава само по разказите на другите.

Искам в аванс да обещая, че няма да развивам тезата „те са малки и още не знаят“. Напротив.

Най-успокояващият и в същото време коварен политически аргумент е, че „ние все пак сме по-добри от другите“. Ясно е защо е успокояващ, а е коварен, защото целта в политиката не е само да бъдеш по-малко лош или по-добър от другия, а да бъдеш добър поне според приемливото ниво на очакванията.

Младите хора, които в последните дни са по улиците, не помнят „другото“ и „другите“. Съзнателната част от живота им е минала, откакто България е член на ЕС. И въпреки че за този период страната номинално е увеличила брутния си вътрешен продукт два пъти, те не сравняват толкова „преди и сега“. Те ползват друга система за сравнение. Сравняват България с Австрия, Германия, Италия, Испания, където вече спокойно могат да пътуват.

Географията срещу историята

Това, че обществото ни е постигнало нещо (нарочно не казвам държавниците или политиците), не носи удовлетворение, а фактът, че ни дели голяма дистанция от другите, предизвиква недоволство. „Ама нали и ние сме част от този Европейски съюз, защо сме по-бедни от другите???“. Това, че сме тръгнали от ниска база, не звучи като достойно оправдание. Единственото, което има значение, е, че желаното е различно от наличното.

Това, че преди десетилетие е имало по-лоши пътища, а сега са по-добри, не е аргумент за задоволство. Аргумент за недоволство е, че пътищата не са като в Германия.

Това, че за 10 години средната работна заплата е нараснала повече от два пъти, не е мотив за удовлетворение. Повод за недоволство е, че в Австрия заплатите са поне четири пъти по високи. Списъкът е дълъг...

И всъщност младите хора са прави (не казвам „прави за себе си“).

Да, благосъстоянието в масовия случай не зависи от държавата (зависи само, ако сте обект на социално подпомагане или сте на държавна служба).

Да, понякога държавата влиза в ролята на универсалния виновен (по Фредерик Бастиа „Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали.“). Но в същото време държавата не е съвършена в опитите си да гарантира справедливост, нито може да твърдим, че е по-добра, сравнено с развитите държави от ЕС. И така на въпроса защо сме по-бедни от другите най-лесният, терапевтичен, най-консенсусен отговор е... държавата. На фона на вълните от популизъм и в други държави-членки това не бива да е изненада. Ако има нещо притеснително в този лесен отговор на въпроса е стаеното убеждение, че гражданинът няма много общо с държавата.

Теоретично всяко недоволство, всяка форма на натиск би следвало да прави държавата по-добра. Да, системите се променят (понякога за добро) под натиск. Друг е въпросът какъв е конструктивният заряд в искането за „смяна на системата“. И то не за друго, а защото друга система със същите нрави (и обществени и политически) едва ли ще доведе до по-добър резултат.

Хората, които чакат в автоколоните заради блокираните пътища, имат право да бъдат гневни. Още повече, че блокирането на път е незаконно и опасно.

В същото време младите хора с качулки може би имат право да се опитат да пренаредят света. Той е станал достъпен, по-малък и неуютен. Свят, в който спокойно може да сравняваш себе си с другите. И разбира се по-болезнено е сравнението с по-богатите, а не с по-бедните. Или както казваше един мой колега (от времената, когато не бях политик) „бедността, освен недоимък, е социална триангулация - разликата между това, което ти имаш, и това, което има съседът“.

Горчива радост е да караш „наточен баварец тройка“ на 15 години, при условие че някой кара нов. Няма значение дали е съседът или някой някъде по-на запад.

Не бих укорявал никого за целите му, даже да не ги разбирам и да не ги харесвам. Аз самият едва ли съм се бунтувал навремето за безспорни стратегически приоритети.

Много неща научих в университета - някои от професорите, други не от тях. Много научих и спейки на банките нощ след нощ с натъртени ребра, по време на поредната стачка.

Научих, че докато протестираш и си на показ, трябва да си на висотата на моралните си претенции, защото иначе и ти, и каузата ти нямат здрава основа.

Научих, че светът се променя трудно и даже, честно казано, „колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите“. Но пък, опитвайки се да промениш света, променяш себе си.

Научих, че ако искаш да си готин и радикален, трябва да си неотстъпчив, но също така научих, че ако все пак искаш да постигнеш нещо, трябва да можеш да преговаряш или поне да разговаряш.

Също така научих, че ако искаш да промениш нещо, трябва да участваш, да нагазиш, а не само да споделяш шумно горест. Това последното го научих доста по-късно и честно казано, още го уча.

Дали давам съвети на протестиращите? Не, това са изводите от моите бунтове. Те имат право на техен и се надявам да научат нещо от него.

Накрая научих, че гневът не е кауза. Ако искаш наистина промяна, трябват и добри идеи.

Научих, че убедеността във вътрешната ти правота не стига, а че трябва да се правят другите съпричастни към нея. Разбира се, идеята не става по-добра от това, че я подкрепят повече хора, по пък това повишава вероятността да бъде реализирана. Добрата идея в нечия глава е самотна и немощна. Идея, зад която стоят много хора, е силна. Остава надеждата да е добра.

* Текстът е качен без редакторска намеса