Теория на конспирацията

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

„...и по твоята милост изтреби враговете ми...“

(Пс. 142:12)

 

Колкото по-налудничав става светът, толкова повече се засилва подозрението, че нещо в него не е наред. Започват да се появяват филми като „Матрицата“, които намекват, че онова, което приемаме за действителност, всъщност е илюзия, а действителността е съвсем друга, но ние не я знаем, защото зли сили я крият от нас. Днес обменът на информация е доведен до техническо съвършенство, но именно оттам произлиза и опасението, че цялата тази информация е лъжа, че всъщност се случва нещо съвсем друго, от което нямаме никаква представа.

Но ако си нямаме никаква представа за онова, което се случва всъщност, откъде знаем за него? Откъде знаем например, че две извънземни раси си оспорват владичеството над Земята и човечеството и че световните лидери са представители на едната от тях? Откъде знаем, че ни ръсят с вредни химикали от самолетите, за да ни превърнат в послушен добитък? Откъде знаем за световните господари, за онези 90-годишни старчета, които се поддържат с непрекъснато вливане на млада кръв и кроят планове да изтребят 9/10 от човечеството, а останалите да заробят? И най-сетне защо световните господари, ако наистина са световни господари, се крият? Отговорите са два: за световния заговор дочуваме по нещичко или защото от време на време изтича информация от ренегати, или пък световните господари нарочно разпространяват глупости за себе си, та да може простият народ да си каже: абсурд! Това не може да е вярно, толкова нелепо звучи! Да махне с ръка и да продължи да пасе. Едно от най-силните желания на сатаната е хората да не вярват в него.

Мисълта за световния заговор е особено състояние на духа, може би най-качественият източник на параноя. Това е усещането за сила, която направлява живота ни, без да се показва. Това е усещането за „матрица“, за подменена действителност. И всички, които се увличат по конспиративни теории и с тяхна помощ обясняват света, изпитват удовлетворение от една илюзорна свобода – свободата уж да знаеш истината, докато останалите се лутат в заблуди: знаем ги ние тях, световните властелини, знаем какво се опитват да направят!

Все повече явления се обясняват със световен заговор. Спомнете си забележителната книга на Умберто Еко „Махалото на Фуко“. Тя, както и цялата интелектуална и библиофилска дейност на професора, е посветена на паралелната действителност, на изковаването на паралелна истина. Тази книга започва с един компютър, който се отключва с думата „Не“ като отговор на въпроса: „Знаете ли паролата?“. Звучи твърде исихастки – пътят към истинското познание минава през мрака на абсолютното незнание. Същото е и с конспиративните теории – колкото по-малко знаем за конспирацията, колкото по-малко са доказателствата за наличие на световен заговор, толкова по-загадъчни стават те и изглеждат по-достоверни. Подозрението за конспирация е болест на самотния ум, оставен без здрава основа и неподвижна отправна точка.

Напоследък световният заговор е част от ежедневието. Писахме за новия световен ред и опитите за премахване на националната държава – как такива размирици като казахстанските са генерална репетиция за установяване на световно господство, за възхода на световно правителство, състоящо се Бог знае от кого. Писахме също и за демографските проблеми на България – как те не са нищо друго, освен заговор между Изтока и Запада българският род да бъде изтрит от лицето на земята, защото е много талантлив и жилав. Това са все неща, с които не се занимават налудничавите конспиративни сайтове, а имат своето място в официалния информационен обмен.

Ярък пример на конспиративно мислене е и подозрението, все повече превръщащо се в убеждение, че видимите политически власти са марионетки на задкулисни господари. Не само българските, но и световните. Но особено българските, защото те освен на световните политически власти, са марионетки и на българските олигарси, натрупали милиарди в далаверите на специалните служби. Ех, тези специални служби! И как да не мислиш конспиративно, как да не си подозрителен, когато виждаш, че властта в родината ти се упражнява извън логиката на демокрацията и че всяко следващо управление е очебиен инженерингов проект на задкулисни сили! Но що за световен заговор е това министрите ти да са мекерета на задкулисни олигарси? Това не е конспирация, това си е най-обикновен хайдутлук.

Има ли клуб на световните господари? Както се казва, вероятността е 50% – или има, или няма. Има или няма световна конспирация? Със сигурност някаква паралелна действителност съществува, защото картината, рисува                на от медиите е далеч от истината. Но това не е задруга на чудовищни личности, а злото, в което лежи този свят, със своите закономерности, а ние може би малко прекалено го персонифицираме. Едва ли можем да намерим човек или група хора, които да нямат някакъв господар над себе си, та дори това да е самият сатана. Всеки се отчита пред някого, та дори и колосите от Давос. Всеки с някого и с нещо се съобразява. В крайна сметка всеки следва някаква вселенска закономерност, никой не е пълновластен господар на съдбата си. И все пак конспиративните теории процъфтяват, господарите на света сякаш ни гледат иззад облаците с кръвясалите си очи, чудейки се какво зло да ни сторят ей така, за кеф. Дали пък конспиративните теории не са фолклорът на постмодерния свят?

Кой е склонен към конспиративни теории? Който подозира, че това не е неговият свят и следователно има някакъв друг, истински, а този е „матрица“. Също така и онзи, който търси оправдание за личните си провали и неудачи. Ами ако за провалите и неудачите причината не е само персоналната некадърност? Ами ако наистина е невъзможно да постигнеш каквото и да било, ако не си част от някаква номенклатура? Най-дразнещото при конспиративните теории е това, че както може да са пълен абсурд, така може и да са чистата истина. Дори и извънземните не са невъзможни на теория. Какво е спасението от лудостта на вечното подозрение? Спасението е да не ти пука дали конспиративните теории са верни или не, за теб това да няма значение. А този непукизъм може да произлезе единствено от правилната представа за доброто и злото в този мимолетен свят. Ако знаеш, че злото е състояние, допуснато временно да надделява, то би трябвало да ти е все едно дали то е природен закон, дело на сатаната или произлиза от някакъв секретен клуб на свръхбогати и зли старци. Още повече, че най-вероятно е и трите заедно, без това да има каквото и да било значение. Човек, който гледа на себе си като на временно преминаващ оттук гражданин на друго царство, изобщо не се интересува от конспиративни теории, защото знае, че този лежащ в зло свят е временно явление, което ще премине. Някакъв английски турист попаднал в килията на атонски монах и като видял колко е празна попитал:

– Къде са вещите ти?

– А къде са твоите? – отговорил с въпрос монахът.

– Но аз само минавам оттук.

– Аз също.

Интересува се от конспирации само онзи, за когото това тук е всичко и друго няма. Страхът от световен заговор, както и всеки друг страх, е наказание за безверието и слепотата. Заедно с това е и реакция на хилядите лъжи, на които всеки подлага всекиго при удобен случай. Всичко е относително, следователно всичко е възможно – това е официалната философия, върху която виреят конспиративните теории. Лъган стотици пъти, човек няма да познае истината, дори и да я види, а ще реши, че е поредната лъжа. А дали пък това не е голямата цел на световната конспирация – да отхвърлиш истината като лъжа? Който не вярва в дявола, няма да повярва и в Бог. Параноята е пълна! Дори и сега, когато си ги пишем и си ги говорим тези работи, може ли някой да е сигурен дали не го правим в услуга на рептилите? И кой в крайна сметка е тоя Картаген, дето трябва да бъде разрушен?...

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.