„Труд“: Оставката на Цветанов е истинска, на Нинова – опит за оцеляване

Пробният камък ще са общинските избори наесен

Автор: д-р Борислав Цеков, Институт за модерна политика

Източник: в. „Труд“

След евроизборите ГЕРБ и БСП се разлюляха от две оставки. Бойко Борисов „подаде“ оставката на Цветанов, а на „Позитано“ 20 оставка обяви, макар и с половин уста, Корнелия Нинова. Две оставки, но не с една цел.

Първата е истинска и вещае сериозни промени в управляващата партия. Втората е по-скоро маньовър за оцеляване в председателския кабинет и запазване на статуквото в партията.

Какво се случи в ГЕРБ? Видяхме на живо поредния римейк на спектакъла „Първият“ разжалва „втория“, който се помисли за „първи“. Джордж Хърбърт Уокър Буш разказва в мемоарите си една случка, която илюстрира нещо ключово за властта и онези, които умеят да я упражняват – мярата и респекта към йерархията.

През 1981 г. Роналд Рейгън е избран за 40-ти президент на САЩ. Буш е негов вицепрезидент. Рейгън е популярна фигура от средната класа, някогашен демократ, който преминава в редиците на Републиканската партия през 60-те години. Буш е представител на богаташка династия, в която поколения са израснали в дантели и със сребърни лъжички в уста.

В навечерието на инагурацията – церемонията по полагане на конституционната клетва на президента и вицепрезидента на САЩ, която се провежда на Капитолийския хълм във Вашингтон – Буш отива при своя личен шивач, за да си поръча нов костюм за събитието. „Какъв да бъде, сър?“ – попитал шивачът. А Буш отвърнал: „Като за вицепрезидент – достатъчно добър, но все пак по-лош от този на президента“. Йерархията трябва да се зачита.

Старшинството трябва да се уважава – с поведение и отношение. Това важи с особена сила за централизирана политическа организация, доминирана от лидер, който съсредоточава цялата формална и неформална власт в нея. Лидерът е „първият“, а онзи, комуто е делегирал част от властта си – „вторият“ – трябва стриктно да съблюдава пределите на предоставената му власт и да не заобикаля или засенчва „първия“.

Иначе изгаря. Няма никакво значение колко предани структури и поддръжници си е създал „втория“. В момента, в който той бъде разжалван, повечето от тях, ако не всички, ще преориентират лоялността си изцяло към „първия“. Защото в неговите ръце са и подписът, и печатът. Тоест, той – и само той! – овластява, и всеки който иска да запази своя статус във властовата йерархия, трябва да е лоялен нему, независимо колко обича „втория“.

Това са неписаните, но азбучни правила, по които функционира централизираната власт. Тяхното проявление може да се проследи в цялата политическа история на човечеството. Изключенията са редки и само ги потвърждават.

Такава е и вътрешната логика, която стои в основата на последните събития в ГЕРБ. Отстраняването на Цветан Цветанов не е изненадващо за онези, които правилно са разчели в неговото политическо поведение – синдрома на „втория“, който се хвали с по-хубав „костюм“ от този на „първия“. С годините г-н Цветанов започна да си придава повече лидерска осанка, отколкото позицията му на „втори“ в ГЕРБ позволява. Дори и да е било вярно, че е отличен партиен строител, на който в голяма степен партията дължи успехите си, ако имаше верни политически инстинкти, той самият щеше всячески да се старае да опровергава подобни внушения и впечатления.

Вместо това Цветанов всячески подчертаваше приносите си, често се държеше като единствен решаващ фактор, подсказвайки, че ролята на лидера е по-скоро формалност. Позволи си дори да бламира Бойко Борисов по въпроса с оставката на Делян Добрев.

Опитваше се да създава усещане, че той е „силният човек на американците“, макар че не беше. Всичко това се е насъбирало, като подпочвени води, които подяждат основите на пиедестала, които „вторият“ се опитваше да си изгради. И когато към това се прибави тежкият скандал „апартаментгейт“, политическата му съдба беше предначертана, а партийният му „некролог“ отпечатан.

Промяната, която г-н Борисов извърши, отстранявайки напълно Цветанов от държавната и партийната власт, идва в ключов момент за партията – когато са налице белези на сериозна умора от десетилетното управление, а обрастването на много от структурите и със струпеите на клиентелизма и корупцията, предизвиква нарастващо обществено недоволство.

Това отваря възможности кадровата промяна да даде начало на цялостна вътрешна реформа на ГЕРБ, която да ревитализира партията, да я зареди с нова енергия, да я отвори повече и да я превърне в обединителен център за много и различни обществени и политически групи и среди. Дали тези възможности ще бъдат оползотворени или напротив – ще започнат процеси на вътрешно разложение, зависи главно от Бойко Борисов и способността му да формулира обединителна кауза, която да предложи на обществото.

Пробният камък ще са предстоящите наесен общински избори. Най-вероятно, ако междувременно не се случат извънредно неблагоприятни за управляващите събития, ГЕРБ ще спечели местния вот категорично. Целият въпрос обаче е, дали това ще е механична победа на партийната машинария или резултат от вътрешноорганизационен и идеен подем.

Каквото и да се случва в ГЕРБ, те са безкрайно улеснени от безидейната и безпомощна опозиция в лицето на БСП, която имат срещу себе си. Там също имаме оставка, но тя е доста по-различна от оставката в ГЕРБ. След слаба кампания със слаби кандидати и още по-слаба партийна политика, изпълнена с поредица от груби грешки, Нинова не предлага промяна в стила и съдържанието на налагания от нея самата политически курс. Напротив, предлага още от същото. Стига да я преизберат. А то е – капсулация и самоизолация на БСП. Самоцелна опозиция от типа „стани да седна“, а не реална алтернатива, която носи положителна промяна за хората. Вместо реално кадрово обновление и отваряне, имаме имитационни действия от типа – ще махнем старите партийни другари, но ще избутаме напред синчетата и дъщеричките им. Или пък другата имитация – подмяната на смисъла на „гражданската квота“. Вместо да привличат независими от БСП фигури с професионална и обществена тежест, които са знак към политическия център и различни съсловия, Нинова запълва „гражданската квота“ с верни другари без партиен билет, като „безпартийните комунисти“ от едно време, които не могат да донесат гласове извън изтънелия червен електорат. Разбира се, право на БСП си е да решава каква политика и какви кадри да предлага. Но трябва да е ясно, че с това, което предлагат сега, няма как да получат доверието на общественото мнозинство. Поредната изборна загуба делегитимира БСП като самостоятелна алтернатива на това управление. При всички положения обаче, едно е ясно – лидерският въпрос в БСП отново е отворен. Очевидно предстоят месеци, в които партията отново ще се занимава главно със себе си, а не с проблемите на България. А в междучасията между две кулоарни интриги, ще се чудят с кого да си измият ръцете за очертаващото се сгромолясване на общинските избори. Като например да (зло)употребят с Мая Манолова, като я лансират за кмет на София.

Кризата, която се очертава в БСП, поставя с особена острота въпроса за необходимостта от солидна и перспективна опозиция на управляващите. Опозиция, подплатена с идеи и компетентно действие, а не с крясъците от социалните мрежи. На този етап такава изглежда възможна по пътя на консолидацията на широко обществено движение за промяна, което включва например БСП, АБВ, граждански организации, обществени лидери и интелектуалци. Що се отнася до евентуалното излизане на Слави Трифонов на партийната арена, той има потенциал да смути блатното спокойствие. Но да се очаква политическа вълнѕ с капацитет за сериозна промяна в държавата, изглежда нереалистично.

Реални промени обаче може да настъпят само като част от голямата промяна, която протича в света. Процесите у нас не са изолирани от голямата шахматна дъска на световната геополитика. Пренареждането, което започна с влизането на Доналд Тръмп в Белия дом и завръщането на традиционните американски консерватори във властта, започна да се усеща и в Европа. В ход е демонтаж на статуквото на неолибералния глобализъм с неговите идеи за глобален пазар, изличаване на националната държава и изнасяне на суверенитет към наднационални институции, които са отдалечени от „капризите“ на демокрацията. Импулсът, дошъл отвъд океана, допринесе за спечелване на евроизборите в ключови европейски държави – Франция, Италия, Унгария, Полша, Великобритания – от политически сили, които отхвърлят пълзящата федерализация на ЕС, налагана от глобалистите. Евентуален втори мандат на президента Доналд Тръмп в САЩ през 2020 г. ще стабилизира курса към промени. А това неизбежно ще се отрази и на партийно-политическата карта в Европа и у нас.