Украинска драматургия и тлъсти манекенки

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Какво е общото между двете? Спокойно, ще стигнем и до там. Асоциацията се ражда при узнаването, че Народният театър не е открил сезона си с някоя класика, а с украинска пропагандна пиеса от някаква жена, която в утопичен стил пресъздавала хипотетичен процес в Хага, на който съдят Путин, Лавров, Кадиров и Никита Михалков. Както забелязвате, използвам преизказно наклонение, защото не съм гледал пиесата и вероятно няма да я гледам. А не съм я гледал, не защото имам нещо против украинските драматурзи, нито защото съм изгубил уважение към Народния след последните цигании, които се разиграха там с Морфов, а просто защото не обичам да ходя на театър. Не мисля, че театърът е този духовно-естетически апотеоз, за който го смятат всички. Все едно.

Да, театърът е традиционен пропаганден инструмент, дори и при конкуренцията на много по-зрелищното кино, защото от сцената актьорът може да импровизира и да ви каже изречение, минало в новините същата сутрин, докато в киното това е невъзможно. Затова в нервни времена театралните салони са пълни. Затова по време на социализма първите плахи сатирични критики към режима се появяваха на театралната сцена. Затова при същия този социализъм имаше купища пиеси за партизани, антифашисти или пък за добри и справедливи стопански ръководители-комунисти от периода на изграждането на развитото социалистическо общество. Такъв е театъра – все иска да ти бърка в мозъка и да ти казва какво да мислиш по един или друг въпрос. Разбира се, има пиеси (да речем като „Амадеус“ на Питър Шафър), които го правят по изключително елегантен начин, но сега не става дума за тях, те са в друга лига.

По повод пиесата „Хага“, с която Народният откри сезона си, показвайки ни кои са ценностите му, един човек написа: „Някой е платил на когото трябва“. Уви, съмнявам се. Знам, че пропаганда се прави обикновено срещу заплащане, но с горчивина подозирам, че в този случай не е било така. Затова отговорих на човека: „Лошото е, че често такива неща се вършат и безплатно, от обикновено натегачество, от желание да се харесаме на правилната инстанция, да проявим инициатива и да отгатнем какво би ѝ допаднало, та да го сторим, преди да са ни го поискали“.

Едно от най-зловещите състояния на потиснатата и несвободна душа е автоцензурата. При нея човек трескаво се мъчи да отгатне какво се очаква от него и творчески да го задоволи, често престаравайки до размери, каквито онзи, пред когото се докарва, дори не е и очаквал.

Едно време в началното училище (било е през 70-те) в час по рисуване казваха на децата да нарисуват нещо по желание, някаква композиция на тема по техен избор. И горките започваха да рисуват заводи с димящи комини, железни кранове, понесли строги квадратни панели към новостроящите се жилищни блокове, партизани с автомати и от време на време – танкове с червени петолъчки на куполите. Никой не ги караше. Децата сами търсеха „актуални“ теми, за които ще ги похвалят. То по принцип с изкуството е така – изкуството трябва да проблематизира и да формулира проблемите ясно и смело като известната ирландска песен „Какво ще правим с пиян моряк рано сутринта“. И в Народния театър го зная, хващат бика за рогата.

Какво е общото между автоцензурата и дебелите манекенки? Общото е това, че ако медиите постигнат помежду си съгласие по даден въпрос, чрез средствата на масовата пропаганда могат да накарат хомо сапиенс да направи каквото пожелаят. Е, не всеки хомо сапиенс, а само онзи, който е изгубил генералната си посока.

С похвална упоритост медиите и инфлуенсърите почти са успели да превърнат в ценност това да си дебел като свиня. Не, като хипопотам. Не, хипопотамът е елегантен – на знам на какво да оприлича моделите на новата ценност. Джаба Хътянина от „Звездни войни“ е анорексик в спавнение с тях. Има специални модни колекции за такива чудовища. Има поп певици, изглеждащи по този начин и даващи пример на малките си тъпи, но ящни фенки. Дъното на падението  беше, че сравнително наскоро NIKE излезе със специални екипи за 200-килограмови тийнейджърки. Защо?

Официалната версия е, че така помагаме на дебелаците (а защо са станали дебелаци, за това се мълчи) да не се чувстват изолирани. Да не се чувстват отхвърлени като ЛГБТ и пр. хората, които отдавна не са отхвърлени, ами шумно доминират над всичко останало. А защо обществото отхвърля едно или друго? Защото е много хубаво ли? Защото е нормално?

Да си дебел като малка планета не бива да те комплексира и потиска. Трябва да си внушиш че си красив и да обикнеш себе си, сякаш досега малко си се обичал. Не за друго, ами за да не си нещастен, да се наслаждаваш на този живот и да се забавляваш с всички останали, които само да са посмели да ти кажат нещо! Само да са посмели да компрометират толерантността и да посегнат към „речта на омразата“!

А истината е, че поощряването да харесваш чудовищните си тлъстини, е част от политиката „Бъди какъвто си!“. Това е едно от най-зловещите послания, защото спира човека от всякакво усилие да се променя и усъвършенства. А на всичко отгоре и това не е вярно, защото „Бъди какъвто си!“ не важи за всичко и за всички. Ето, ако искам да бъда травестит с лилава коса – моля, бъди какъвто си! Но ако реша, че съм краен националист и поискам да бъда такъв, какъвто съм?...

Налагат ни се зловещи регулации в името на здравето. Контрол върху храните. Контрол върху транспортните средства. Контрол върху енергетиката. Контрол върху лекарствата. Всичко в името на това да сме здрави и трудоспособни и да се пенсионираме колкото може по-късно. А нима има нещо по-опасно за здравето от затлъстяването в младежка възраст? Същото затлъстяване, което днес медиите лансират като ценност и добродетел и дори му придават неподозирана естетическа стойност.

И въпреки че затлъстяването е вредно, и въпреки че е в противоречие с целия останал наратив на мейнстрийма, ще ни накарат да вярваме, че е хубаво да си дебел. Тоест ще ни заразят с автоцензура. Ще ни накарат сами да избираме такъв начин на мислене, който предполагаме, че ще съвпадне с официалната гледна точка.

Нещо такова се е случило и в Народния театър, когато са умували с коя пиеса да открият сезона си. А днес вече не само е хубаво да славиш Украйна, а е лошо да не я славиш. Както скоро ще бъде не само красиво да си дебел, а ще бъде и грозно да не си. А ако случайно в тялото приличаш на антична статуя, това вече ще бъде отвратително.

ПОУКА: За печалните резултати от пропагандата е виновен колкото облъчващият, толкова и облъчвания. Ако сърцата ни са чисти, никой не ще ги прелъсти или изкуши. Обаче те не са. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.