Вежди Рашидов и залезът на цивилизацията

Понякога се питам дали залезът на една култура, на една цивилизация не започва тогава, когато въпросът „Как?“ стане по-важен от въпроса „Какво?“. Вижте изкуството: ах, какви новаторски форми, ах, какви оригинални изразни средства, ах, каква поетика, ах каква стилистика! А какво казват? В повечето случаи нищо. Както признава изтъкнатият структуралист Жерар Женет: „Твърде дълго на литературата се е гледало като на послание без код, за да се появи в един момент необходимостта на нея да се погледне като на код без послание“. Така е и с другите изкуства – формата е всичко, съдържанието е нищо. Изглежда това е духът на модерния свят или поне него се опитват да натрапят.

В началото е било различно. Чрез пещерни рисунки първобитният човек съобщава конкретни факти – какви животни има в гората, колко ловци с копия са необходими, за да се убият и прочее. А как е доведено до нас това послание, с какви изразни средства? Ами, с каквито лайна от прилепи е имало в пещерата, с такива. На кого му пука!

Вижте дизайна на азбуките. Клинописът изглежда така заради тръстиковите стилуси, с които писарите са дълбаели меката глина. Йероглифите изглеждат така заради четчицата, с която са ги рисували върху коприната. Формата е свързана с техническите средства. Съдържанието е свързано с друго – с надсетивното и умопостижимото. Но ако си самовлюбен кух „творец“, който няма какво да каже, естествено че ще неглижираш съдържанието, ще фетишизираш формата и в нея ще търсиш духовния си подвиг.

Да, с прискърбие трябва да отбележим, че за нас вече не е важно какво казваме, а как го казваме. Да излъжеш не е никакъв проблем, но, виж, да се изтървеш и да кажеш „негър“ или „циганин“, или пък, не дай си Боже, „педераст“, тогава… И още: особено важно е кой го казва, защото очевидно не е проблем евродепутатът на ДС (добрите сили) да каже в ефир „бай Хуй“, финансовият министър на ДС да каже от парламентарната трибуна „да го духат бедните“, а мъжът на годината на ДС от същата тази трибуна да говори за „Късопишков“. Не, това не е проблем. Проблем е, когато Вежди Рашидов каже „курва“ в частен разговор и бъде случайно уловен от неизключен микрофон. Защото е мултак, порка и пуши пури, а не е умнокрасив жълтопаветник.

Всеки да казва каквото си ще. Аз поне не се скандализирам. Филолог съм и за мен няма чисти и мръсни думи, всички думи са съчетания от фонеми и морфеми и имат определена семантична стойност. Да, знам – имат също и любимите ви денотации и конотации. В случая потресаващото е как никой не обърна внимание какво каза Вежди Рашидов, защото всички бяха заети да се тресат от възмущение или пък да остроумничат върху това как го е казал. А той каза следното:

Либералната лудост на BLM и Me Too най-сетни стигна и до нас, макар и в твърде притъпен провинциален вид. Безумни управляващи с нелепото си законодателство, диктувано единствено от алчност, отвориха широко портите за мошеници и изнудвачи, келепирджии и дребни тарикати с ухилени пионерски личица като на Павлик Морозов.

Това каза Вежди Рашидов. И не се искаше много акъл да го чуеш и върху него да градиш дебата си, а не върху думата „курви“. То и на Валери Симеонов му хвръкна главата за истина, изречена с неподходящи словеса, помните ли? Помните ли „уж болните деца“ на „кресливите майки“, дето съдът се произнесе, че юридически в това изказване няма нищо нередно, но все пак костваше кариерата на Симеонов? Нищо ново под слънцето.

Никой не може да ме убеди, че ощипаните госпожици, дето изнемогват от възмущение във фейсбук, са наистина обидени и оскърбени. Не, те искат кръв и зрелища, искат линч, искат лов на вещици. Една от тях обобщи:

Микрофоните пронизват като стрели. Вътрешният ти глас, особено ако е усилен, няма как да бъде заглушен с две оставки. И няма как Вежди Рашидов да остане депутат, защото като кандидат за такъв, не е определял жените к**рви, които се събуждат, за да съдят за изнасилване. Това ниво, синоним на  дъно, няма място в Народното събрание. В момента България се събужда, за да види, изпита, осъди и изрита насилието.

Дано сред патоса успявате да уловите целия смисъл, защото аз не успях, но дори и само последното изречение си заслужава! ¡Venceremos! В крайна сметка Рашидов напусна и партия, и парламент и политика. Да вземеш главата на депутат чрез истерия в социалните мрежи! Това вече е рафинирана охлокрация. Говорили сме за нея и друг път. Древните познават три форми на властта (те и днес не са повече): монархия, аристокрация и демокрация. Тъй като този свят целият лежи в злото и всичко рано или късно се обръща в своя отвратителен огледален образ, то монархията се изражда в тирания, аристокрацията в олигархия, а демокрацията в охлокрация (диктат на тълпите). През последните години след вдигнатия юмрук на президента Радев, българската демокрация окончателно се превърна в нещо средно между олигархия и охлокрация. Нищо изумително. Всичко е закономерно, всичко е в реда на нещата.

Народните водачи не бива да са заложници на тълпите (макар че са такива по закон), не бива да треперят, не бива да се оглеждат гузно да не би внезапно да ги линчуват. Докато това е така, народните водачи ще бъдат помияри. А лидери-помияри не са полезни за никого. Ами тълпите? Те какво? Рано или късно ще си го получат и те, защото, както на 31 октомври 1790, точно преди да го екзекутират, е казал френският адвокат и революционер Пиер Вернио: „Революцията изяжда децата си“. Днес сте прогресивни, днес сте умни и красиви, днес сте политически коректни, но утре ще бъдете изядени. Винаги така е ставало и се чудя защо има хора, които си въобразяват, че този път ще е различно. Като хунвейбините – онези кресливи селянчета с червените книжки, острието на Културната революция в Китай. Революцията свършва и хунвейбините под строй биват заточени в най-затънтените селскостопански провинции. „Благодàрим за уважението, дето се вика!“ – казва другарят Мао и се усмихва загадъчно. Той за Картаген може и да не е чувал, но Картаген със сигурност трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.