„Виа Диагоналис“ № 5, вх. А

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Заговори се да сменяме имена на улици във връзка с топлото ни и човешко съпричастие към войната в Украйна. Прекръстиш някоя улица и ето – олекне ти! Кажи ми на коя улица живееш, за да ти кажа какъв си! И други мъдрости от този порядък.

Имената на улиците са тайнствена и вълнуваща територия. Много се е говорило за това. Те са нещо като важни бележки по народна, градска или квартална памет. Кое е важно да се помни и помни ли се, при положение че едва ли мнозина се сещат кой е, например, Антон Безеншек? За най-любознателните бързам да кажа, че това е словенски езиковед и стенограф, известен с това, че приспособява стенографската система на Франц Ксафер Габелсбергер към южнославянските езици.

Един бърз поглед към имената на улиците в София показва, че можем да кръстим една улица както си пожелаем и никой копче да не каже. По принцип имената на улиците показват къде водят – „Горнобански път“, „Ломско шосе“, „Обелско шосе“ (отделно има „Обелски път“),„Преки път“ (възхитително име за улица!), „Околовръстен път“, но той не води наникъде.

Показват също каква дейност преобладаващо се извършва на тях – „Каменоделска“, „Сапунджийска“, „Медникарска“– това за мен са скромни, честни и достойни имена на улици.

„Метал“ (Хеви?),„Овчарска“, „Огнеборец“, „Пощенска“, „Промишлена“.

След информационната идва естетическата функция на уличните имена –„Тежкият танк“ (сега, за жалост, тази улица е прекръстена на „Надежда“ в чест на Надежда Михайлова (Нейнски), но пък все още се държи ул. „Добър юнак“, което в никакъв случай не е по-лошо от „Тежкият танк“. Макар че „Тежкият танк“… Има също и „Локомотив“. Но няма „Валяк“. Към естетическите можем да прибавим„Народно хоро“,„Бабина поляна“, „Горска теменуга“,„Циклама“,„Лавандула“, „Розмарин“ и„Латинка“, на която живееше Андрей Луканов, Бог да го прости.

Но безспорно най-висшата функция на уличните имена си остава възпитателно-пропагандната. По имената на улиците можеш да се досетиш за господстващата доктрина в едно общество, а също и за етичната му система, тоест за това кое даденото общество намира за добро и кое – за зло. Парадигмата „Пиротска“, „Солунска“, „Вардар“, „Македония“, „Охридско езеро“ – това са все икони на неосъществени национални мечти. Тук някъде трябва да поставим хановете и царете, малко странни за републиканските нагласи в българското общество. Лично аз тук слагам и природните забележителности – „Лелинска чука“, „Меча поляна“, „Жабокрек“, – защото красива земя грозни хора не ражда.

Безспорно обаче каймакът са „правилните“ исторически личности, които по времето на соца бяха предимно партизани, червеноармейци и комунистически дейци – български и чужди. Тук ли да класифицираме знаците на дружбата – Брюксел, Йерусалим, Мадрид, Копенхаген, Хага, Мюнхен, Амстердам? Защо има такива улици? Може би защото и там има улици „София“ според някаква междукметска уговорка.

Така или иначе процесът по поучително наименуване на улици все още крие огромен потенциал. Безименните улици в София (тези, които се обозначават само с номера) са 375. Има и няколко улици с едно и също име – „Безименна“. Какво поле за развиване на пропагандна дейност!

Но какво от това? Защо са всички тези приказки за имената на улиците? Тези приказки са, за да стане ясно, че никакво име на улица вече не може да бъде неприемливо. Изглежда така мисли и елитът на демократическата общност. Миналата седмица независимият общински съветник (а иначе от „Да, България“) Методи Лалов, посредством нарочен доклад до Председателя на СОС, предложи „Графа“ да се прекръсти на „Свободна Украйна“. От своя страна пък Найо-Тицин Атанасов Нейков излезе с идеята бул. „Драган Цанков“ да стане „Героите на Украйна“, като същата идея се споделя и от украинското посолство в София.

Ама защо, какво ви стори Драган Цанков! Какво ви стори този кротък либерал, почетен член на Българското книжовно дружество (БАН) и два пъти министър-председател на България? Не, бе, нищо! Просто на тази улица се намира руското посолство, поради което на Найо-Тицин Атанасов Нейков и на украинското посолство ще им е много кеф Елеонора Валентиновна Митрофанова, когато ходи на работа с такси, да казва на шофьора: „Героите на Украйна, пожалуйста“ и на същия адрес да получава дипломатическата си кореспонденция.

С две думи: умнокрасивият елит се надпреварва кой ще се изкара по-сензитивен (тази дума я знаем от тях), по-напредничав и оригинален. Но нужно ли е на всяка бързооборотна конюнктура да реагираме със смяна на имена на улици, от които се очаква да са по-устойчиви и консервативни? Така няма ли, в надпреварата да сме кой от кого по-„солидарни“, скоро да посегнем и на реките и планинските върхове? Както е тръгнало, следващата степен на солидарност е да прекръстят децата си, а защо не и самите себе си – Петро Лалов, Володимир Лалов или пък Тарас-Булба Атанасов Нейков. Банално е, господа! Никой няма да ви каже „браво“ или поне никой, на чието мнение си заслужава да държите. Но умнокрасивитетът си е такъв – шумен и мъничко досаден. Оставете умнокрасивитета.

Аз, например, съм роден на ъгъла на „Николай Николаевич“ (Велик княз, брат на имп. Александър II) и „Адолф Хитлер“ – т.е. „Орлов мост“. Всъщност истината е, че съм роден доста по-късно, когато беше „Владимир Илич Ленин“ и „Клемент Готвалд“ (ръководителят на Чехословашката компартия по времето на Сталин, за който не знае). Сега е „Цариградско шосе“ и „Евлоги и Христо Георгиеви“, но вече не живея там, въпреки че все още притежавам родния си дом. Ако ме питат мен (а защо да не ме питат, след като питат Методи Лалов и Найо-Тицин Атанасов Нейков?), аз съм ЗА това на „Цариградско шосе“ да се върне изконното име „Виа Диагоналис“ или „Виа Милитарис“. Какво пък?... Като се подам от прозореца и погледна надясно, ще виждам Рим, а погледна ли наляво – Константинопол. И тогава, освен автентичен жълтопаветник, ще бъда и истински космополит.

„Виа Диагоналис“ е първото и най-легитимно име на улицата, на която съм роден. Но ако е невъзможно да се върне, съгласен съм и на ул. „Картагенски път“, по който рано или късно ще мине всеки, според когото Картаген трябва да бъде разрушен.

* * *

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.