Вискозитетът на партийната храчка

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

И вижте нататък:  ако някой ден случайно – нещо, което е диалектически невъзможно да се случи, но все пак ей така, случайно, – лирическият герой на Радевски измени на Партията, отклони се от правата линия (права линия е онази, която е успоредна на партийната, нали знаете?), тогава той моли Партията да не го заплюва, защото не би бил достоен за нейните, партийните храчки. Ето за такава вярност и всеотдайност става въпрос.

И все пак Радевски и Янакиева не са съвсем еднакви, защото Радевски беше сравнително скромен човек – смирен по своему, разтворен в колектива, за храчка недостоен дори, – докато днешният либерален интелектуалец, дори когато е въздух под налягане, се държи като свръхчовека на Ницше и иска да го славим като водач, ментор и спасител на останалото, по-простовато в сравнение с него, човечество.

През последните дни, освен всичко останало за кандидата на добрите сили (ДС), лъсна и фактът, че Терзиев е племенник на другаря Петър Младенов – дългогодишния външен министър на Тодор Живков, члена на Политбюро на ЦК на БКП, Генералния секретар на БКП и наш първи демократичен председател (президент) на Народната република. Какво още трябва да лъсне, за да се откажат да гласуват за него всички, освен единствено привържениците на БСП и нейните производни – за тях това е естествено и никой не може да им се сърди? Какво още? Очевидно, за някой, който трябва да си изкриви докрай душата, се налага да се измисли някакво оправдание, някаква залъгалка за отчаяния писък на съвестта. И оправданието не закъснява. Влажният и пулсиращ мозък на променливия пиар вече го е измислил и пуснал в обращение.

Всъщност резултатът от влажната пулсация е една от основните опорки на Терзиевия пиар – произходът няма значение, „няма ген на комунизма“, „ако ще дядо му да е Берия“. Ама как, моля ви се произходът да няма значение! Нима Пенчо Славейков би бил този Пенчо Славейков, ако баща му не беше Петко Славейков? Или пък дали щеше да е същият Богомил Райнов без Николай Райнов, от когото със синовна топлота се отрече в „Държавен вестник“, за да не накърни чистотата на социалистическия реализъм? Хайде от време на време да мислим и в някакви други форми, не само в опорки, за да не изпадаме в смешното положение на „Капитал“, когато се изказва за „християнската ценност“ и персоналната вина! Знам, че ви се плаща (знам и от кого), но понякога човек трябва да мисли малко и за удоволствие.

От „Капитал“ туриха опора на опорката: въпреки че произходът няма значение, Васил Терзиев бил „по-скоро далечен братовчед, отколкото племенник на Петър Младенов“. Не разбрах какво значение има какви роднини са точно двамата. По-важно е какво е произлязло от това родство за цялата фамилия на Васко, включително и за него самия. И, да – очевидно дори и за „Капитал“ произходът има значение.

Че произходът няма значение може да твърди само онзи, който много добре знае в кой ъгъл на тавана са цървулите на дядо му, обаче се прави, че е забравил.

Та, ще кажете: какво толкова, че на Васил Терзиев не само родителите, не само бабите и дядовците, не само учинайките и калековците и цялата рода, ами и домашните любимци, и златните рибки в аквариума се оказват от Държавна сигурност! Какво толкова, че е съселянин и роднина на Петър Младенов! Ами всичко. Има две причини да гледаме изпод вежди хора с подобен джинс.

Първата е сантиментално-историческа. Никога и никъде по света не е било все едно кои са баща ти и дядо ти, най-малкото заради спомените. Ако баща ти и дядо ти са свързани с някакви тягостни обществени спомени, то и ти ще бъдеш свързван с тях, това ще е неизбежен щрих в твоя портрет. Ако си неопетнен (какъвто младият предприемач от „Телерик“ не е), ще носиш дамгата без лична вина, но ще я носиш. Нима не носим всички последиците от греха на Адам и Ева? Нима евреите не се самопроклеха, като казаха: „кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни“ (Мат. 27:25)? „Капитал“ и това не знаят, като дрънкат глупости за „християнската ценност“ и за персоналната вина.

Мърмориха за внучката на Мусолини – Ракеле, – нищо че се представи добре на изборите за градски съвет  в Рим преди две години. Тя нима има нещо повече общо с Дучето, отколкото Терзиев с неговия дядо? Напротив, вероятно има много по-малко, пък и след 1945 едва ли някой в Италия се е облагодетелствал от това, че е бил роднина на Мусолини. Докато, както виждаме, роднините на ЦК и до ден днешен, меко казано, добруват.

Ракеле не се е облагодетелствала и все пак не съм чул да се е отрекла от дядо си. Или може би „няма ген на комунизма“, но на фашизма има? Пък и дори някой да се отрече от родителите си – сама по себе си ужасно помиярска постъпка (да ме прощава Богомил Райнов), – надали някой ще му повярва, че той не ще продължи да бъде син на баща си и внук на дядо си, на хората, които са програмирали ценностите му. Това е сантиментално-историческия аргумент. Има обаче и друг.

Другият аргумент да не желаем децата на Държавна сигурност да заемат високи публични позиции е този, че не можем да се отърсим от подозрението, че техните предци ще продължат да действат чрез тях, а това за нас е крайно неприемливо. Както имаше песен: „Комунистите Родината изграждат, комсомолите след тях строят“, така съвсем реалистична ще бъде песента: „Бащите взеха икономическата власт, сега идват синовете да вземат политическата“. Нормално.

Не е нормално само това: хора, които с години ни проглушаваха ушите как са най-автентичната десница, как са най-чистите демократи и либерали (в добрия, десния, капиталистическия смисъл на думата), как са духовният каймак на нацията, точно те сега не само да гласуват, но и да агитират за висшите дейци от Държавна сигурност и техните деца. За тази Държавна сигурност, която беше инструментът за осъществяване на всичко онова, заради което излязохме на улиците и подкарахме т. нар. преход. Преход, и ние вече не знаем към какво.

Със сигурност има много хора в редовете на избирателите на ППДБ, които се намират в тежка морална криза. Как се опитват да я заобиколят? Опитват се чрез нещо твърде тромаво и грубовато – синдромът на гласуването под строй. Този синдром съдържа в сърцевината си фалшивия аргумент за лоялност и неизменчивост. Лоялността е верността към партия или личност. Все едно какво говорят или накъде водят те своите последователи. Много прилича на футболната запалянковщина. Понякога стигат дотам, че да бъркат партийната (клубната) принадлежност с природата, доколкото природата е нещо, с което се раждаш и няма как да промениш.

Аргументът на неизменчивостта следва от аргумента на лоялността. Според него всеки, който промени веднъж направения избор, е извършил своего рода предателство. Друг комунистически поет (кой не помня, а няма и да търся) беше казал, ако не се лъжа във връзка с някакви поредни свежи повеи в курса на Партията: „не съм ветропоказател, посоката си да меня“. Някои хора се ужасяват да се променят. Именно те най-яростно крещят: бъди какъвто си – дебел, тъп, необразован, извратен… Следвай мечтите си!

Веднъж избрали каузата на „автентичната десница“, те, поради аргумента на лоялността, ще се обявят против всичко, което подлага на някаква, дори и съвсем дружелюбна, критика генералната линия. А това, че тази линия вече няма нищо общо с онази, в която са се вричали, и дори върви в противоположна посока – това не стига до мозъците им. Поради аргумента на неизменчивостта пък ще намерят морално оправдание, че са много по-чисти и стойностни от всички, които са променяли нещо у себе си, следвайки контекста на историческия момент. Така за един потомък на „бивши хора“ може да се окаже съвсем приемливо и допустимо да гласува за един потомък на Държавна сигурност, на „наши хора“. И пиар целта е постигната! Душата е изкривена докрай, но пък съвестта е относително спокойна, макар и почти мъртва.

И ето: очистени в собствените си очи, тези хора – успели да убедят себе си, че в това да върнеш Държавна сигурност на власт няма нищо лошо, – може и да доживеят тази чест, да се окажат достойни за храчката на Партията и няма да питат колко гъста е тя и колко бавно ще се стича по лицето им. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.