За „добрите сили“, Златния телец, шестоъгълните пето*ници и „софийските дришльовци“

Душевната нищета на водачите на едно общество може да бъде премерена само с един поглед. Не са нужни PISA и MЕНСА, за да бъде именувана.

Тази нищета, уви, за нас българите, си има ново име – София.

По ирония на съдбата София приема името на късноантичната раннохристиянска базилика „Св. София - Премъдрост Божия“ (едно от имената на младия Иисус Христос).*

Св. София от друга страна е християнска светица – майка на Вяра, Надежда и Любов, носещи имената на трите морални устои, залегнали дълбоко в непреходните мъдрости на Библията.

Уви! Уви! Уви!

Започнах непремерено и с претенция, а тези към които са насочени моите емоции и съждения, преплетени в безсилен гняв, едва ли изобщо разбират какво им написах, към какво ги препратих и какво предстои да се опитам да им кажа.

И, не, повярвайте ми, за разлика от техния „Колектив“, аз не се смятам за нещо извън времето, пространството, правилата, законите, морала и традициите на цяла една нация. Не се считам за върховен проводник на космическата светлина, нито ще изляза да разпръсквам вътрешна такава, защото луминарните проекти вече „греят“ в столицата със силата на атомен взрив. Аз съм просто един жител на клетата София, който става жертва на арогантността и безочието на шепа „неразбрани градски артисти/архитекти“.

Всичко започна с падналите клони, които още прескачаме и вече сме на път да украсим с лампички, за да вкараме поне малко остарял градски шик и класическо коледно настроение по мърлявите и зарити с боклук столични улици.

И изведнъж на фона на хоризонталната дървесна арт инсталация, която Васил Терзиев и неговия криейтив екип ни доставиха с първия сняг, изникна златна арка. На входа на храм-паметник „Св. Александър Невски“, на метри от Св. Синод, базиликата „Св. София – Премъдрост Божия“, паметника на Незнайния воин, Вечния огън и гроба на Иван Вазов. Ето така – „семпло“ с едно червено килимче „за разкош“.

„Светлината в нас“, гласеше надписът, а над него неадекватно застърча като жалък ветропоказател гербът на София – столица на България от 1879 г., но исторически приемник на стара Сердика.

На метри от там, където стоеше този бездарен кич се намира именно въпросната късноантична раннохристиянска базилика „Св. София - Премъдрост Божия“, чието име носи столицата ни.

Нахвърлям ненужни за „Колектив“-ното мислене, но важни за нас, истински заинтересованите за бъдещето на града софиянци, факти. Те са носителят на историческия код, който трябва да съхраним за поколенията. Онзи важният, дълбокият. Не поръчаният от Алиекспрес „нов прочит“.

И на база на тези исторически факти и самото място, на което беше натресено това арт невежество – средището между две църкви и Св. Синод, на площад „Св. Ал. Невски“, тенекиеният кич по – скоро прави препратка към Златния телец*, отколкото към наближаващото светло Рождество Христово.

И, ако Моисей унищожава този символ на идолопоклонничество, защото осъзнава грешната посока, в която тръгва народът му, то създателите на тенекиената кула „на светлината“, я демонтираха, не защото осъзнаха абсурдността и, а защото се обидиха, че „простите Ганьовци нищо не разбират от модерно изкуство“.

Като „награда“ за неуките и невежи „софийски дришльовци“ /по депутата Христо – бел.авт – Христо Петров, депутат от ПП-ДБ, известен като Ицо Хазарта/, на мястото на светлинния позор за простите нефели бяха сложени бъчви и сергии с вурстове и кебапчета и тук-таме някое магнитче за чужденците. Този път ще обърна внимание на историческите паметници между, които е разположена тази „гениална“, граничеща с лудостта (не творческата, обикновената) коледна клоака.

Паметникът на Незнайния воин и Вечния огън, паметникът на Опълченци, паметникът на цар Самуил и гробът на Иван Вазов.

Само нахвърлям историческите паметници в околовръст. За желаещите да научат какво символизират те – върнете се в четвърти клас и започнете да учите историята на България. Не за редовите софиянци – за тези новите с колективната мисъл, го казвам.

С две думи – това е средището на родовата памет на българите. Това са символите на родната култура, на националното самосъзнание и на националната идентичност на българския народ.

Е, или поне бяха. Днес те са превърнати в тоалетни на открито за туристи и модерни градски спасители, които пият греяно вино, ядат скара и препикават гроба на Вазов, който написа онези паметни слова на Паметника на незнайния воин, на чийто огън си топлят измръзналите алчни пръсчета аверчетата на новия кмет:

„Българийо, за тебе те умряха,

eдна бе ти достойна зарад тях,

и те за теб, достойни майко бяха“…

До тук с родовата памет и изобщо с паметта. „Добрите сили“ си избраха „модерен“ кмет. За посрещане му направиха полупорношоу с вещици и розови еднорози, построиха тенекиена кула в негова възхвала, докараха търговците в храма и за финал… решиха да предадат урок по геометрия и зоология на столичните ученици с шестоъгълните пето*ници и разчекнатите светещи костенурки „за украса“.

Като че ли малко им беше на учениците да ги натирят на последно място по математика от тестовете Pisa, а на костенурките да ги „спасява“ министърката на туризма Зарица Динкова.

А няма и месец управление. Спасителите на София така виждат „спасението“. Очаквам като кулминация на Рождествените празници и украса на София да видя не ясла с Младенеца и Влъхвите и грееща Витлеемска звезда отгоре, а драг куин шоуто с елементи на садо-мазо, финансирано от НФ „Култура“, изиграно на голяма сцена пред храм-паметник „Св. Александър Невски“ и прожектирано на фасадите на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, на СУ „Св. Климент Охридски“, на гробницата на Княз Александър I Батенберг и за назидание на простите патриотарски Ганьовци и върху паметника на българската светиня – Васил Левски.

Честити ви спасители! Честита ви промяна!

Господ да пази България!

*Името София е регистрирано за пръв път в преписката към Средечкото евангелие от 1329 г., но като наименование на църквата „Света София“, наречена „Средечка митрополия“. Именно в тази църква още през 343 г. се провежда известният Сердикийски събор.

*Златният телец е идол, направен от евреите по време на отделянето на Моисей в планината Синай. След завръщането си Моисей осъжда почитането на Златния телец като идолопоклонничество и го унищожава.