За нашето проклятие

Александър Йорданов, Фейсбук

Август си отива. Но все още е голям мор. Пушат дори главите на политиците ни. А отворят ли си за нещо устите, все грешно ще е. Но така е през август. Убеден съм, че през октомври или ноември, както и по Коледа, ще бъде по-различно. Същевременно трябва да сме наясно, че димът, който виждаме да излиза от политическите кратуни, най-често е черен. Бял пушек да беше щеше да означава, че са избрали редовно правителство. Но не. Обикновено така пушат глави, когато мислят само за пари. И веднага давам пример.

       Преди 146 години нашето "освобождение" е било изчислено в пари. До копейка е било пресметнато. Та нищо чудно и сега, когато някои си представят "промяната" като "освобождение", да става дума отново за същото - за пари, за много пари. А историята е следната.

      През пролетта на 1878 г. Руската империя оставя на хранилка у нас своята армия. Свикнали дотогава на каша, сега "освободителите" започват да наблягат на сочни мръвки. За "хляб и сол" пишеше само в учебниците. Но, за да е сигурна, че мръвките няма да свършат, Руската империя монтира за наши управници свои хора – княз Владимир Черкаски, генералите Александър Дондуков-Корсаков, Казимир Ернрот и Леонид Соболев. Нещо като служебни премиери - за кратко, но пък сладко. Освен за безплатно хапване и пийване руският император Александър II е настоял и ние, българите, да си платим за т.нар. освобождение с пари. Башка, че е поискал да сме "вечно благодарни". След неговата кончина (14 март 1881 г.) новият император Александър ІІІ веднага ни представя сметката: 10 618 250 рубли и 40 копейки. Това е истината. До копейка е изчислено "освобождението" ни. Това прави 28 милиона златни лева (53 милиона златни франка) или 32,5 тона злато. Представям си ги като два тира пълни със златни кюлчета. За сравнение, в ония години държавните чиновници в Русия са работели за няколко рубли на месец, а на пазара в Санкт Петербург с една рубла се е купувала една крава. Така че българското „освобождение” е оценено от Руската империя на 11 милиона говеда, които е трябвало да бъдат платени от около два милиона и половина българи.

         На 10 януари 1884 г. с Указ № 1144 Княз Александър I Български утвърждава Конвенцията от 1883 г. за изплащане на Русия на „РАЗНОСКИТЕ ПО ОКУПАЦИЯТА НА КНЯЖЕСТВОТО ОТ РУСКИТЕ ИМПЕРАТОРСКИ ВОЙСКИ”.  Предвидено е те да се изплащат на части. И обърнете внимание, че става дума за "окупация", а не както са ни заблуждавали в училище - за "освобождение".

      Две години младата ни държава редовно обслужва алчността на "освободителите"  ни. Но когато през 1886 г. те се обявяват срещу Съединението на нашето Княжество с нашата Източна Румелия, отношенията ни се влошават. Русия подтиква  гламавия сръбски крал Милан да ни нападне. Тогава много правилно спираме изплащането на окупационния дълг. Но руснаците ни отвръщат по най-гадния начин - организират преврат у нас. Той е неуспешен, но достойният ни княз Александър I Български сам напуска престола, защото не желае да стане причина за руско военно нашествие срещу държавата ни. Макар и родом от Верона, той  разсъждава като български патриот: по-добре Съединена България, отколкото Русия да ни изпрати отново окупационен корпус. Но руснаците и техните нашенски подлоги не мирясват. В Русе и Силистра офицери русофили вдигат бунт. Естествено, ядат як тупаник. Воинските части, в които служат, са разформировани, бойните им знамена изгорени, а самите изменници на родината ни – осъдени и разстреляни.   

          Но истината е, че след Съединението се налага отново да плащаме. Тогава поемаме и дълга на Османската империя към Русия за войната от 1877–1878 г. А той е 82 милиона златни франка. Или близо 50 тона злато.

          Сходна рекетьорска схема ни натриса след 1944 г. Съветският съюз. Тогава руснаците ограбват и златния резерв на държавата ни. Дори като бонус нашите комунисти се опитват да им харижат самата ни държава за "вечни времена". По-възрастните добре помнят това комунистическо дупедавство. Но по-лошото е, че руснаците сменят нашата нормална икономическа и политическа система с ненормална – социалистическа. И за да стане тази тъпа трансформация техните местни слуги - българските комунисти, избиват елита на нацията ни  – политически, стопански, военен, културен, духовен. Нещо повече. Тия съветоблизци активно съдействат на руснаците за превръщането на една голяма част от народа ни в безропотна и зависима от Съветския съюз маса. Но има справедливост. България оцеля като държава, докато окупаторите ни се скапаха и изчезнаха от картата на света. И няма значение дали е зиме или лете, есен или пролет, аз отлично помня този прекрасен ден.

      В Москва бе яка зима, върл студ и снегопад, но гореща радостна новина обиколи света на 26 декември 1991 г. И точно в 19:32 ч. държавният флаг над Кремъл бе свален. Съветският съюз почина. България оцеля и продължи към по-хубавите свои дни.

***

     Историците са на мнение, че августовските боеве на връх "Св. Никола" в Стара планина по време руско-турската война през 1877 г. са решителни за нейния изход. Дори Иван Вазов, съвременник на войната, в одата си „Опълченците на Шипка” внушава, че съдбата на руския император Александър II тогава е зависела от българските опълченци. Генерал Николай Столетов се обръща „гороломно” към тях:

 „Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

На вашата сила царят повери прохода, войната И СЕБЕ ДОРИ!"

      Същото твърдят и историците. Короната на руския император е зависела от храбростта и жертвоготовността на българските опълченци. Би било израз на признателност за спасена корона да се благодари и да се  заплати дори. Но няма руски, а по-късно и съветски владетел, който да е научен да благодари, а камо ли пари да плати. Така например американците помагат на Сталин и СССР да отърват кожата във Втората световна война, но вместо благодарност и до днес те получават ругатни.

       Иван Вазов знае отлично и кои са воините участвали в сражението на съдбовния връх пред август 1877 г. Това, както пише, са българи и орловци, които: „кат лъвове тичат по страшний редут”. За нашите е ясно защо са се сражавали като лъвове:

„България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

       Но редом с тях са били "орловците", т.е. украинците. 36-ти Орловски пехотен полк, който участва в тези боеве е съставен от украинци от Полтавска и Харкивска губернии. Така са били рекрутирани още 35-ти Брянски, 33-ти Елецки и 34-ти Севски полкове. Шипченският проход е защитаван и от пет български опълченски дружини, както и от няколко други по-малки бойни части или от общо 6 000 души с 27 оръдия, под командването на генерал Столетов. В най-тежкия момент на боевете „изведнъж Радецки пристигна с гръм”. Става дума за генерал Федир Радецки – украинец по произход, който изпраща като подкрепление 35-ти Брянски пехотен полк съставен главно от украинци и предвождан  от поляка полк. Липински. Но за „награда” след т.нар. Октомврийска революция през 1917 г. болшевиките  разрушават паметника на генерал Радецки в Одеса и на негово място издигат паметник на своя партиен вожд Ленин. Пример за неблагодарност към  "освободителите".

       На 11/26 август 1877 г. останалите без патрони украинци от Първа стрелкова рота на 35-ти Брянски полк и 3-та стрелкова рота на 36-ти Орловски полк, заедно с българските опълченци успяват да отблъснат решителното турско настъпление. Но не само Вазов, но и опълченецът Михаил Манчев не споменава за руснаци на чутовния връх. Ето неговият спомен:  

„Опълченецът, орловецът и брянецът тържествуваха: „Брате! Бихме се с камъни, хвърляхме и труповете на другарите си, но спасихме отечеството си. Ура! Да живее България!“

         Това, което поетът е внушил със слово, големият български художник Димитър Гюдженов е изобразил в знаменитата си картина „Българските опълченци в бой за Шипка“. Но  любопитно е, че друга известна картина, представяща съдбовния епизод от Шипченската епопея, се нарича „Защитата на Орлово гнездо от орловци и брянци на 12 август 1877 г.“ и неин автор е руският художник Алексей Попов. На нея обаче няма изобразени опълченци. И Орлово гнездо не е съществувало като топографско наименование. То е измислено от художника. В официалните руски военни доклади мястото е назовано „скалите на връх Свети Николай“. Но благодарение на картината на Попов тези скали стават „Орлово гнездо“. Въпреки това благодарността към нашите опълченци я няма на платното.

         Сред героите на Шипка има известни украинци. Такъв е Йосиф Шевченко, племенник на големия народен поет и будител на Украйна Тарас Шевченко. Той е ранен в битката на върха, но оцелява и по-късно е назначен за окръжен управител на Горна Джумая (Благоевград). На Шипка е ранен смъртно Юрий (Георгий) Рудченко – по-малък брат на известния украински писател Панас Мирни, както и на Иван Рудченко (Иван Билик), известен събирач на украински фолклор. На върха се сражава и прочутият украински театрален деец Микола Карпович Садовски.

         В Украйна има издигнати много паметници на героите от Шипченската епопея – в Киев, Харкив, Одеса, Болград (Паметник на българските опълченци), Рени и в други градове. Аз не знам да има паметници на героите от Шипка в Русия. Това също говори за руската "благодарност".

       Навремето комунистите бяха пуснали дебелата лъжа, че за българското „освобождение” са загинали 200 000 руски воини. За последно я изтърси малко преди смъртта си известният наш художник Светлин Русев. Това стана на откриването на негова представителна изложба в Москва на 11 април 2018 г. Тогава той дори каза, че „само при третия щурм за освобождението на Плевен загиват повече от 30 000 руски войници”. Оттогава, Бог да го прости, не поглеждам негова картина. Защото да запишеш като мъртви близо 180 000 души, за да покажеш, че си много благодарен на Русия, е голям, много голям грях. И не преставам да си мисля, че Господ много бързо го прибра веднага след като изрече тази лъжа.

       Истината е, че жертвите, които дава Руската империя в своята балканска военна кампания през 1877-1878 г. са малко над 17 000 души. А на нагръдните знаци на 35-ти Брянски и на 36-ти  Орловски полкове веднага прави впечатление златният тризъбец,  който днес закономерно присъства в държавния герб на Украйна.

           Би трябвало обаче да знаем, че украинските воини, които рамо до рамо с българските опълченци отбраняват през август 1877 г. прохода Шипка, не са били свободни хора. Тяхната родна земя е била окупирана от Руската империя. Поробени от Руската империя са били още финландци, поляци и литовци. И парадоксът на т.нар. освобождение е в това, че несвободни хора оставят костите си за нашата свобода. Защото империите никога не освобождават. Те само завладяват. Затова и са станали империи. Няма на света империя, която да е освобождавала. Никога и никого не е освобождавала и Руската империя.

          И един парадокс. На връх Шипка се е намирало главното командване на отбраната на прохода. А върхът, където е издигнат Паметникът на свободата, се нарича Свети Никола. Но през 1951 г. нашите недоучени комунисти го преименуват на името на ген. Николай Столетов. Изхвърлят името на светеца, защото на тях всичко християнско им бе чуждо. Дори на надгробни плочи те инкрустираха не кръст, а петолъчка. Но двадесет и шест годинини по-късно те "загряват", че Николай Столетов е руски имперски генерал, което означава, че е бил техен "исторически враг". И през 1977 г. върхът бе преименуван на Шипка. Тогава настъпи голяма бъркотия. Защото връх Шипка вече съществуваше. Получиха се два старопланински върха с едно и също име.

         Събират се тогава „умниците” от ЦК на БКП и решават да дадат на истинския връх Шипка ново име –Малка Шипка. Но защо истинската Шипка да е малка? Резултатът е, че днешният старопланински връх известен като Шипка изкуствено е преместен по документи с около един километър на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола. Така комунистическата глупост побеждава дори най-великата епопея в нашата нова история!

          Многократно съм писал и говорил, че ние, българите, трябва да си знаем историята. Но не фалшивата, която разказваха някога дядовците и бабите, татковците и майките на днешните промянаджии. А истинската, неподправената, автентичната. И когато виждаме как днес Русия "освобождава" украинска земя нека да знаем: не освобождава, а завладява, окупира. И го прави дивашки и варварски. Тя само това знае да прави. А ние сме прокълнати да не виждаме истината. Това е нашата трагедия.