Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. За пролетариата, класовия враг и светлото бъдеще

Мнения

За пролетариата, класовия враг и светлото бъдеще

За пролетариата, класовия враг и светлото бъдеще - Tribune.bg

Данаил Брезов за Tribune.bg

 

Ако някой пред 25 години ми беше казал, че един ден БКП и агентите на Държавна сигурност ще нарекат себе си „промяната“, а СДС и про-европейското гражданско общество ще бъдат заклеймени в официалните медии като „статукво“ и „задкулисие“, щях да му препоръчам силни медикаменти. Това време обаче дойде, и днес ми се струва, че и цялата фармацевтична индустрия не би успяла да смогне на масовата политическа шизофрения. Напоследък медиите често припомняха, че правителството на Кирил Петков е първото в българската история, свалено с вот на недоверие. То обаче беше уникално и по много други начини: например като първия редовен кабинет, създаден в президентството, начело с човек, лишен от политически опит и елементарни познания по история, география, икономика, дори български език, не зачитащ законите на страната, нито разделението на властите в една парламентарна демокрация. За пръв път имахме правителство, в което мандатоносителят не е политическа партия, в което две от формациите са на по-малко от година, а третата е на повече от век. За пръв път в управляваща коалиция се прегърнаха хора, които позират на мемориала на жертвите на комунистическия холокост с такива, които поднасят венци на паметника на окупационната Червена армия за Девети септември; разгорещени евро-атлантици с още по-разгорещени последователи на Евразийския проект и геополитическата линия на Кремъл; самозвани борци срещу статуквото и мафията, и самите създатели на статуквото и мафията. 

 

Сред всички дисонанси в политическата чалга на бившия служебно-редовен кабинет и третия революционен парламент под диригентската палка на гражданина Радев обаче има и нещо хармонично: левият популизъм е сплотяващият елемент, който прави партиите в коалицията разпознаваеми и кохерентни в посланията, въпреки привидните различия. Риториката и при четирите формации минава през няколко задължителни опорни точки: историята на България започва с Бойко Борисов и ГЕРБ (преди това българите са съществували в състояние на квантова неопределеност, като котката на Шрьодингер), следователно класовият враг ГЕРБ, персонализиран в лицето на злодея Борисов, носи цялата вина за ниския жизнен стандарт, нивата на корупция, медийната среда, жертвите на пандемията и, както се оказа напоследък, дори войната в Украйна. Следва мантрата „чекмеджета-шкафчета-кюлчета“, която трябва да изпълни пролетариата с гняв, както при всяка една революция – гневът се подхранва с митове за къщи в Барселона, заровени незнайно къде чували с пари, изнесено злато и артефакти.  Накрая, като по учебник, идва развръзката, в която криминалната шайка, организирала преврата, представя на огнетените техните нови „спасители-джедаи“, които ще се погрижат да върнат справедливостта в Галактиката.  Те по правило са с образование зад граница – никой не е пророк в собствената си страна, обиколили са света и са забогатели, но са готови да жертват всичко от безкористна любов и състрадание към тези, които нямат. Това архетипно клише се използва от врачки, разказвачи на религиозни притчи, но и от подстрекатели на бунтове – месията понякога се казва Сидхарта, друг път Ленин, Хомени или Симеон II, рецептата е една и съща. Но за да повярват на новите спесители, огнетените маси е добре да чуят шумоленето на пари, които ще падат от небето.

 

Така и стана – парите заваляха още с приемането през март на бюджета „Василев“, който икономисти нарекоха „най-левия бюджет след падането на режима“. Въпреки патологично раздутите държавни разходи обаче, тези падащи от небето пари така и не стигнаха до хората, които имат нужда от тях: издуха ги вятърът на промяната, при това в посока на Руската федерация, от която според правителствената пропаганда, най-накрая сме успели  да извоюваме своята независимост. Параметрите на тази независимост обаче са някак абсурдни: почти утроен внос на руски стоки за последната половин година, и по-голям процент от горивата, които вече минават и през трети страни, което ги оскъпява допълнително заради посредниците. България заяви евразийската си позиция не само с многобройните изказвания на лицето Румен Радев против санкциите и публичното му признаване на Крим за руски, но и с отстъплението от общоевропейската политика по отношение както на военната помощ за Украйна, така и на опитите за прекъсване на петролната зависимост от Москва. Правителството „усвоява“ европейски пари и ги пренасочва към руски офшорни компании: по плана за възстановяване или изпросената помощ за украинските бежанци, която така и не стигна нито до тях, нито до подслонилите ги хотелиери. Не на последно място обаче, вятърът на промяната отнесе българския капитал към военно-промишления комплекс на Путин под формата на изкуствено създадена и поддържана инфлация, двойно по-висока от средната за ЕС и тройно по-висока от прогнозите на Асен Василев в началото на мандата. Критиката, че мерките на кабинета за овладяване на този проблем са всъщност про-инфлационни, не дойде само от опозицията, а и от независими експерти. Времето показа, че тя е била съвсем основателна – Русия „изнася“ инфлация към бившите колонии и това се вижда особено добре през последните месеци. Така българските пенсионери, чиито живот е поскъпнал с между 30 и 50%, заделят от насъщния за да може руският солдат да насилва и избива украински жени и деца.

 

На фона на това обаче, създадената от Кремъл соц-партия столетница отчита зашеметяващи успехи в четирите ресора, за които отговаряше в преждевременно прекратения мандат на правителството. Икономическото чудо Нинова се похвали с повишен индустриален износ през май (защо точно през май оставаме за читателя). Този факт по някакъв мистичен начин се приписва на доброто управление, а не повишеното търсене на оръжия или възстановеното световното потребление след пандемичната криза. В наратива на Гечев и Нинова тези неща не съществуват, както не съществува дори плах опит за анализ на тройното свиване на ръста при чуждестранните инвестиции и БВП откакто червените поеха икономиката – противно на всяка логика, тези ефекти те обясняват с „международното положение“, както и самата инфлация. Триото Нинова-Лорер-Василев обаче постигна едно малко чудо: за пръв път от приемането ни в ЕС покупателната сила на работещите българи спадна, а доходите им не са били ограбвани така мащабно още от времето на Виденов и Гечев. Следващото чудо БСП постигна в социалната сфера, където отчете поредния съкрушителен удар срещу току-що зародилата се и вече застрашена от изчезване средна класа у нас. При средно повишение на пенсиите около 10% се оказа, че хората без трудов стаж ще бъдат наградени с около 30%, а онези с особени заслуги към партията (които получават максималната пенсия) със 70%. Работещите хора, които създават богатството на нацията, биват наказвани от една страна със скрит регресивен и прогресивен данък – инфлация и завишен осигурителен праг, източващи спестяванията и намаляващи реалните им доходи, а от друга – правителството ограбва и парите, заделени от тях в пенсионните фондове, за да ги раздаде на привилегировани групи, презиращи честния труд. Наред с това, работещите хора са допълнително демотивирани от нарастващия външен дълг, който децата им ще плащат, освен ако емигрират.

 

Следващото чудо БСП реализира в областта на туризма, където руската инвазия в Украйна осигури контингент от бедстващи жени и деца, за които Европа ни дава подаяния, изпросени лично от Кирил Петков. Две трети от тези пари обаче така и не достигнаха до крайните бенефициенти: бежанците бяха изгонени от своите убежища с репликата „три месеца хуманност стигат“ лично от министъра на БСП и бивш управител на Кинтекс, Христо Проданов, който отчете в края на своя мандат като заслуга наличието на минерални извори в България и това, че здравните осигуровки на много европейски страни покриват лечение в българските спа-курорти. Най-голям фурор обаче предизвика партията на Благоев, Димитров, Живков и Луканов в сектор „земеделие“, където след като напояването беше извадено от Плана за възстановяване и устойчивост още преди съставянето на кабинет, ресорният министър и бивш кадър на СИК, Иванов, отчете като заслуга това, че земеделските производители са получили 17% повече субсидии спрямо 2019-та, което естествено не покрива дори инфлацията за периода, която е 22%, а заради изкуствено поддържаните високи цени на горивата тук, себестойността на продукцията в този сектор е поскъпнала много над тези стойности, което се отразява на инфлацията при храните, особено в т.нар. „малка потребителска кошница“, където тя е около 50%. По този показател България бие дори Украйна, където се води война, зърното е блокирано и земеделците работят с риск за живота си. Големият принос обаче се състои в овладяването на граничното КПП „Капитан Андреево“, където макар в разрез със закона, доброто правителство прогони лошите частници за да усвои всички приходи от трафика през Турция - според Петков, за да строят още детски болници, наред с построените досега, които математиците се затрудняват да преброят.

 

За БСП, разбира се, не е проблем да представят катастрофалните си провали за грандиозен успех, помрачен от вражеската пропаганда: правеха го 45 години, през които критиците на властта бяха избивани или въдворявани  в лагери, преди това когато взривяваха църкви по съветска поръчка, и по-късно докато фалираха банки: винаги  някой друг им е виновен – класовият враг през 40-те, американският империализъм след 60-те, планът Ран-Ът и Сорос през 90-те, Костов след 1999-та, НАТО и ЕС след 2007-ма, ГЕРБ след 2009-та, и „демокрацията“ след 2017-та. Ако евро-фондовете пак бъдат спрени, както при Орешарски (а те вече бяха сериозно редуцирани), то  бюрократите от Брюксел ще бъдат обявени за врагове на народа, а партията-майка за закрилница на българите. По-интересна е безрезервната подкрепа, която дават всички коалиционни партньори на столетницата и тяхната версия за пред избирателите. Първото е лесно обяснимо със срива на доверието в кабинета след плачевните му резултати във всички сфери на компетентност, което автоматично удря по рейтинга и на партиите в коалицията – за ИТН едни предсрочни избори вещаят пълен крах, в ДБ лидерите пак ще хвърлят оставки за ги преизберат веднага след това, водещата позиция на ПП ще зависи от добрите отношения с Р. Радев, които вече им излизат скъпо, новият му проект с Янев застрашава сериозно монопола на БСП и Възраждане върху соц-носталгиците русофили. Това вероятно обяснява временното примирие между „Дондуков“ 2 и опозицията, а също и избора при кого да отиде третият мандат: комуникацията на Трифонов с избирателите му е заглушена от пропагандата на цялата държавна машина и ПП засега удържат позиции, но при едно служебно правителство, когато изгубят контрола върху медиите и в случай, че не успеят да пробутат своя човек за шеф на КПКОНПИ, ситуацията би могла рязко да се промени. Всяка от партиите в коалицията има основания да се срамува от министрите си, но опитните играчи приписват всички негативи на опозицията, както се прави в престъпния свят, докато „новите лица“ на промяната, ИТН и ПП недалновидно пробваха да мобилизират електората си с взаимни обвинения в саботаж и колаборация със задкулисието, но ИТН се опитва неуспешно да прилага нестандартна тактика и да поддържа собствен наратив, докато ПП ретранслира опорните точки на БСП, ДБ и ДС-кръговете около Радев, което минимизира щетите за тях, колкото и абсурдни да са политическите им послания, тъй като има синхрон и препотвърждаване на пропаганда, идваща от различни източници, а това улеснява значително всички играчи. Проблемът е, че при толкова безкритични избиратели, политиците стават лениви и само симулират свършена работа, а когато масите се събудят, се оказва, че в своя унес са им дали всички средства за контрол и робство. Една ленива власт би избрала репресиите и цензурата пред това да работи за доверието на своите избиратели, и това се вижда както в гаврата на Петков с Конституцията или репресиите на Рашков над опозицията, така и в проекто-закона за черни списъци на Василев – при всяко следващо централизиране на властта: от НАП, ББР и ДКК до БАБХ, КЕВР, КПП-тата, КПКОНПИ. А избиратели, които се мотивират от пиратски легенди за златни съкровища, скрити в чекмеджета, смятат репресиите и терора за справедливо възмездие, и не правят разлика между ляво и дясно, са не само безкритични, а политически неграмотни, и навярно заслужават тежката участ на „полезни идиоти“. Макар този процес да вещае установяването на еднопартийна диктатура, потенциалът за неговата политическа експлоатация изглежда далеч не е изчерпан, а при актуалната медийна среда и кратката историческа памет на българите, се очертава като бързо възобновяем източник. Безотговорното поведение при избори обаче взема невинни жертви, точно както безотговорното поведение на пътя – урок, който трудно учим.

 

Ето, че дори през третото хилядолетие, четвъртата индустриална революция и петата раса, пак сме вторачени замечтано в ужасите на миналото, които ни въздействат както бездната на самоубиеца. След всички проекти на съветски, американски, израелски и какви ли не още тайни служби, създадени да разсейват политическите ни запалянковци докато примката около врата им се затяга, най-после се върнахме към първоизточника: с трепет в сърцата чакаме партията, изринала всички дъна в дългогодишната си история – от тероризъм до масов терор,  от политически убийства до етнически геноцид, от обири на мандри до държавни фалити, от взривяването на църкви до „трудовите“ лагери – организацията, предавала многократно националния интерес в полза на чужда държава и срещу щедри хонорари, да спаси стабилността в управлението и да възстанови „баланса в Силата“. Според Айнщайн лудост е да правиш едно и също нещо, очаквайки различен резултат. Ако е бил прав поне за това, светът през последните няколко години е обхванат от лудост, щом опитва да се върне към една религия, избила стотици милиони човеци по особено жесток и садистичен начин, а българите са сред най-маниакалните безумци на планетата, защото те имат вековен опит с въпросната идеология и би трябвало добре да я познават, ако изобщо познават историята си: всеки път щом московските еничари докопат властта, идват тежки времена – ако изкарат година-две, фалират банки, а при пълен мандат фалират държавата. Вече е крайно наложително да се учим историята на неуспешните опити за „светло бъдеще“ по света, до един завършили катастрофално с мизерия и насилие. Дотогава коварни разказвачи на приказки, обещаващи реки от мед и масло, ще вземат своя кръвен данък. За тях винаги ще имат публика, дори когато им заявят в прав текст, че да избиеш един милион в името на комунизма не е престъпление – така, както го направи Жан Виденов при поредното  изпълзяване от бунището на историята. Коалицията „всички обичат Кирил“ някак се трансформира във „всички обичат БСП“ – при толкова ожесточени престрелки, нито веднъж името на партията-майка не беше опетнено. Хора, иначе вторачени във фигурата на политическите си опоненти или колите, които те карат, се оказаха без каквито и да е претенции към терористичното минало, криминалното настояще и множеството национални предателства на  коалиционните си партньори. Както самите те казаха при пукането на балона Петков – каквото и да ви говорят, става дума за пари, а спонсорите навярно се изнервят при тези бавни резултати и може да заложат на друг кон.


Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети
Искате ли връщане на хартиената бюлетина?
Покажи резултати Скрий резултати