За разликата между богословие и теология

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

Чисто лексикално „богословие“ е калка (буквален превод) на „теология“ – Θεός = Бог, λόγος = слово. На практика обаче не е така. Теолози са хора, които ходят на работа в някой университет, за да упражняват дадена наука (теология или неправилно наричана богословие), като вършат това, както биха го вършили с всяка друга наука – физика, ботаника, химия: със средствата на светската наука изучават своя научен обект – в случая Бог – и систематично го описват с подходящите термини, както биха описали циклите при изригването на някой гейзер.

Богословието е нещо съвсем друго. То се ражда в исихазма. Исихастите преминават през няколко етапа към познанието на божествените енергии – праксис, теорѝя и екстазис. Първото е подвижничество, подвизаване в пост. Второ е съзерцание. Третото е излизане извън себе си. Така исихастът попада в абсолютния мрак на незнанието, което е отвъд всяко познание и само там може да види истинското познание като нетварна светлина. Тогава той знае Истината, но е трудно да я изрази с думи. Чак тогава той има право да говори за Бог или иначе казано – да богословства. Когато ние, простите граждани, говорим за Бог, не богословстваме, а в повечето случаи словоблудстваме и дори богохулстваме.

Теологията е толкова различна от богословието, колкото е различен университетският преподавател на заплата с целия си делничен битовизъм от монаха-анахорет.

Казвам всичко това, защото много често се случва с името богослови да се наричат най-обикновени теолози, а под богословие да се разбира нещо не повече от теология. Когато по телевизията ви покажат някой здрав граовец и отдолу напишат „доцент по богословие“, да си знаете, че това е доцент по теология – скромен нàучен работник като всеки друг.

Теолозите са донякъде вредни, защото не се ограничават в академичните си занимания, а се опитват да влияят и на обществените нагласи, което вече грубо надхвърля компетентността им. А влиянието си върху обществените нагласи те виждат в това да превеждат посланията на Църквата на секуларен, светски език, та белким стигнат до по-голяма публика. Мислят си, че така „помагат“ на Църквата, „спасяват“ я от собствената ѝ примитивност и закостенялост. Казват: „апостолите са правили същото, търсили са максимално широка публика“. Разликата е драматична. Да, апостолите искат словото Божие да стигне до всяко кътче на вселената, но да стигне такова, каквото го е изрекъл Бог, а не редактирано според вкуса на консуматорите. И целта им не е била като на мисионерите да кръстят колкото може повече хора – напротив, по онова време, за да приемеш кръщение, е трябвало да преминеш поне една година катехизация с изпити накрая, а за да станеш християнин, е трябвало да преминеш и една седмица мистагогия (тайноводство – друга калка). Не като сега – джаста-праста и готово! Та днес кръстниците на знаят даже Символа на вярата, за да го кажат вместо кръщелниците си!

Апостолите са проповядвали, не за да рекрутират колкото се може повече езичници, а за да не остане някой, който да се оправдае: ама аз не знаех, не бях чул, никой не бе ми казал. Религията винаги е била въпрос на свободен избор, а не на облъчване на целеви групи. Ако апостолите и мъчениците бяха такива, каквито ги искат днес, щяха да се поклонят на императорските статуи и да им принесат жертва (нали знаем, че това е единственият им проблем с държавата). И тогава щяха да стигнат до много повече младежи, „говорейки на техния език“. Щяха да „стигнат до хората“, вместо да се свират в катакомбите. Един поклон пред идола и нищо повече.

В стремежа си да не уплашат светския човек и да не го отблъснат от Църквата, теолозите вършат нещо непростимо. Те ви предлагат някакво лигаво християнство като от безвкусна шарена картичка на Дисни. Само да намекнете за някаква строгост, за жертва или лишение, обвиняват ви, че нямате любов към ближния.

Противопоставят Църквата и клира на Бог, сякаш Църквата не е богочовешки организъм, включващ и самия Него. Мъчат се да ви внушат, че Христос е някакъв хипар, на когото сладострастните и алкохолизирани попове се мъчат да затворят устата и който одобрява всяка ексцентрична прищявка на разглезената ни личност, защото „ни обича“, а църквата иска да ни тъпче и да ни кара да се чувстваме кофти. Ние не сме грешни, нямаме нужда от поправяне, просто трябва да се държим като в сапунен сериал и това е достатъчно.

Внушават ни, че слабостите ни не са пагубни, че Бог ни е направил такива и ако някой трябва да е отговорен за лошотията ни, това е едва ли не Той. Всъщност има два начина да ни се размине. Единият, който изповядват вярващите, е Бог, скърбейки за нас и наранен от начина, по който Го обиждаме, все пак да изглади прегрешения ни и да ни прости. Начинът, който изповядват либералните теолози е друг – Господ много ни обича, много ни се радва и за нищо не ни се сърди. Той не опрощава, а благославя нашите беззакония. Иначе казано, това е старата мантра на либерализма: бъди какъвто си, следвай мечтите си и изразявай свободно себе си по най-причудливите и неповторими начини, за които се сетиш. Само че тук се добавя и фалшива небесна санкция.

Разбира се, всичко това обслужва определена политическа програма, част е от добре обмислена глобална пропаганда, за която ще говорим утре. Опитват се да включат религиозната тема в общия политически фон. Икуменизмът е станал част от съвременния политически мейнстрийм и за съжаление твърде често намира подкрепа в божем православните академични среди.

Та мисълта ми е, че ако случайно поискате да ви се говори за Бог, християнство и Църква, слушайте свещеници, а не университетски преподаватели, научни работници и сътрудници към неправителствени организации. Или поне някого, на когото не му се плаща за това, което говори. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.