За строгостта на възпитанието
Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg
Крайният либерализъм в училище е покъртителен. Едно време родителите пазеха авторитета на учителите, защото знаеха, че това е продължение на техния собствен авторитет. Сега отиват да ги ругаят, да ги заплашват и да ги уволняват и то пред очите на децата, които в повечето случаи наистина са виновни и заслужават наказание.
Наскоро ми се случи да гледам леко лигавия, но иначе сръчен и остроумен филм „Бриджит Джоунс“, втората част. Между другото, този филм изобщо не е толкова лековат и повърхностен, колкото изглежда, съдържа попадения за съвременния свят, граничещи с откровение. Създаден е през 2004 година, тоест преди, кажи-речи, едно поколение. Имаше такава сцена. Бриджит може би е бременна и главните герои си говорят за това. Марк Дарси казва че е щастлив, мечтае как ще гледат детето, ще му се радват, а когато стане юноша, ще го посещават в „Итън“. И тук либералката Бриджит се сепва:
– Ама как така! В „Итън“ ли ще го дадем да учи?
– Разбира се – отговаря Дарси, – мъжете в нашето семейство учат нам от четири поколения.
– И на какво ще го научат, как да глътне бастун ли?
– А ти в какво училище искаш да отиде, някъде където се събират да пеят „Жълтата подводница“ и да си говорят за групова мастурбация?
Британци… Да, след 1968 и особено след кулите-близнаци светът вече се изврати окончателно и с превърна в това, което е днес. И продължава да се превръща в нещо, което все още не можем да си представим. Но не се превръща от само себе си, превръща го всяко следващо поколение, което предишното отглежда и възпитава.
Днес се водим от лукавото убеждение, че децата трябва да растат „щастливи“, тоест без да срещат никакви трудности, никаква съпротива и никакъв недостиг. Лукаво е, защото отсъствието на съпротива създава слаби хора с влошена креативност. Не ми вярвате за креативността? Ами вижте литературата и киното, сравнете ги с тези преди 15-20 години! За изящните изкуства не говорим, защото те вече не произвеждат творби, а инсталации.
В процеса на своето обучение и най-вече на своето възпитание децата трябва да срещат трудности и съпротива. И хората, както и мравките, са два вида – бойци и работници. Бойците ги възпитават строго, а работниците ги глезят, говорят им глупости за правата им, внушават им, че са толкова свободни, че даже и пола си могат да избират сами. И всъщност по този начин произвеждат доволни (и оттам - послушни) труженици или (което е още по-лошо) ненужни безработни, изцяло зависими от социалните подаяния, които им се подхвърлят или може да спрат да им се подхвърлят. Чували сме, че в скъпите частни училища, където се възпитават децата на управляващата класа, пръчката все още играе. Със сигурност малките на пролетариата живеят по-свободно и по-безгрижно от тези на едрата буржоазия и аристокрацията. И вероятно са по-щастливи. А може би именно това е смисълът на социалната държава – масовият човек да е привидно свободен и да се чувства щастлив, докато от него вече не зависи абсолютно нищо, колкото и да се мисли за влиятелен член на „гражданското общество“.
Не е вредно от време на време да дърпате ушите на малките си деца и да им забранявате едно-друго, стига да не почукат някакви норвежци на вратата ви, за да ги отнемат в полза на някое НПО или друга обществена институция, където още от вратата ще им пуснат Жълтата подводница. Помня, че преди години казах нещо подобно в разговор с поредния министър на образованието по телевизията, след което едва не ме изолираха в омагьосан замък като някое от чудовищата на братя Грим.
Но в крайна сметка „всеки сам си преценя“ какъв иска да бъде той и какви иска да станат децата му. Пък и светът все още има нужда от пролетариат. Безспорно животът без съпротива и без трудности, животът с някакъв обществено гарантиран минимум, е безметежен. Но неговият път не върви натам, накъдето те водят съвестта и сърцето ти, а накъдето е решил някой друг, когото даже не познаваш, за чието съществуване дори не подозираш. Ако това те устройва, няма проблем. Жалко само че ще похабиш свободната си воля, жалко, че няма да постигнеш нищо чрез нея. А свободната воля е чудо, необяснимо с термините на еволюционната теория – проклятие, но и благослов; криза, но и шанс.
Боец или работник? Два еднакво легитимни избора. И всеки от тях минава през своя система на възпитание. Системата, която хипнотизира работниците с техните „неотменими“ човешки и граждански права, и тази, която праща някой да ги бомбардира заради оръжейни и енергийни пазари и заради геополитически интереси, е една и съща система. И в двата случая тази система всъщност не се интересува от обикновения човек, въпреки крокодилските ѝ сълзи, че той за нея бил на първо място.
Времената и хората, които ги населяват, драматично се разминават в областта на възпитанието, колкото и смайващо може би звучи това за някого. Поколенията са бомба със закъснител. Нека да приемем, че най-новата история на България се дели на три ясно разграничени една от друга части. Нека наречем тези части „Царството“ (1878-1944), „Социализма“ (1944-1989) и „Демокрацията“ (1989 до днес). Всяка от тези части си има своето население, своите граждани. Те дават общия ѝ облик. Но защо понякога общият облик е различен от господстващата доктрина? Отговорът е: заради възпитанието. От началото си Царството тръгва към европеизация и модернизация, това е господстващата доктрина. Обаче населението е получило възпитанието си в Османската империя, получило е ориенталско възпитание с всичките му прелести, описани от Алеко Константинов. Чак някъде около войните в началото на ХХ век и след тях поколенията се сменят и идват същинските граждани на Царството.
При Социализма, въпреки уродливата господстваща доктрина на плановост, интернационализъм, държавна собственост и тоталитарен терор, почти до края му живеят и са активни хора, получили възпитанието си в Царството.
При Демокрацията тези хора постепенно си отиват и на тяхно място идват хората, възпитани в Социализма. Когато времената се сменят често, мнозина не живеят в своето време.
Ето защо понякога нашите времена, времената на демокрацията, ни се струват по-зле и от соца – защото в тях живеят социалистически хора, продукт на онази възпитателно-пропагандна система. Едва сега, в края на първата четвърт от 21 век, в активна възраст влизат онези, които са родени след соца или в самия му край, така че да не го помнят и да не са се повлияли от него. Но са се повлияли от родителите си. И от учителите в печално нереформираната образователна система. Може би чак техните деца ще бъдат истински деца на свободата, демокрацията и всичко останало, към което сме се стремили.
Затова, ако искаме да постигнем обществен просперитет чрез подобряване на човешкия „мат’риал“, трябва да подхванем политики, чиято развръзка ще видят нашите внуци. И упорито да ги следваме, независимо от това какво се случва наоколо. Както впрочем е било през по-голямата част от историята на човечеството, преди светът да стане тъй динамичен, прогресивен и революционен. Освен ова мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.
Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.
FaceBook Twitter Pinterest https://tribune.bg/bg/mneniq/za-strogostta-na-vazpitanieto/