За зависимостта от малограмотието на един народ и неговите съвременни политици

„Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят“

Из Манифестъ към Българския народъ от княз Фердинандъ I

Независимост. Какво знаем за тази дума? Какво е тя днес? Изобщо знаем ли как и можем ли да живеем независимо?

Независимо от обществото, независимо от политиците (не ги наричам „политически елит“, защото такъв няма отдавна нито в България, нито в Европа или САЩ или където и да било), независимо от съседите, независимо от приятелите, независимо от семейството, независимо от…себе си…

Преди 117 години един Манифест дава напълно нова посока на Родината ни. Посока, която грешни политически решения отклоняват и реално прекършват крилата на една ограбена, съкрушена, но и борбена и започнала да се възражда като Феникс от пепелта на политическата вакханалия на Великите сили, въплътили наглото си надмощие в мракобесния Берлински договор, държава.

След Съединението, това е вторият напълно наш си, напълно безкръвен акт, с който показваме кои сме – а именно един от най-старите народи в Европа. Една от най-старите мощни културни рупори на Стария континент.

Но… до тук. Ще прескоча историческата лекция в последващите Независимостта години, Ньойския договор, решенията за Втората световна война и т.н. Писала съм много по тези теми и съм убедена, че днешните българи, даже не искат и да четат такива писания, камо ли да се запознаят детайлно с историята на държавата ни.

Ето защо ще напиша това, което виждам днес като последици от историческата неправда, довела до липсата на независима мисъл не само в тези, които би следвало да се наричат „държавници“, но и у редовия българин. А то май първото е следствие от липсата на отговорност във второто.

И тук идва въпросът – кое е първото – не питам за яйцето и кокошката, а за безотговорността – първо от обществото ли идва и после в политиците или обратното. Задавам изконен въпрос със сменен контекст. И всъщност основният въпрос – как стигнахме до тук? От Съединение и Независимост, постигнати напълно и само от нас самите и то безкръвно, до пълно невежество, безхаберие, липса на колективна отговорност за пътя на държавата и едни напълно безплодни, да не кажа интелектуално негодни, политици, които мърсят жълтите павета. И май е добре, че вече не са в историческата сграда на НС, а са там, където комунистите системно и целенасочено унищожаваха държавността – Партийният дом. Иронично, но исторически приемствено, вярно.

И така 117 години след обявената Независимост, независими ли сме всъщност?

Политически никак даже. Козируваме на ялови европейски лидери, без дори да вникваме в същността на налаганите ни директиви. Без мисъл за последиците, които ще понесе държавата, без съзнание какво ще коства това на най-бедния народ в ЕС. Евтиният целофан, в който опаковат скандалните си в историческата тегоба решения, които днес политиците взимат, не ги прави „по- скъпи“ и по-исторически ценни, в правилния смисъл на думата.

Отново ще спестя конкретика, защото за жалост, тя не вълнува масовия българин. Ще направя само един бърз анализ на настоящата ситуация в териториалното образувание, наречено България.

Започнах с един цитат от Манифеста на княз Фердинанд I „Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят“.

Преди 117 години това явно е било вярно, но не и днес, уви.

Не само Държавният глава и народът не мислят едно, но и народните представители и избирателите им, по ирония на съдбата, не мислят в една посока. И как така става, че избираме политици, които уж трябва да ни представляват, а те всъщност дори и себе си не представляват, а гонят чужди цели и интереси?

Историческа безпаметност или историческа деменция. Така бих нарекла днешните времена. Един народ забравил корените си, своята идентичност и памет, търси да се „нареди“ на европейската хранилка без мисъл, цел и поглед за бъдещето. Ето това сме ние. Това е моментната анамнеза на обществената ни безличност.

Но тъжният извод от това е, че не народът ще се нареди на лелеяната „хранилка“ на ЕС, а определени послушковци в овластена форма. А народът се плюнчи, пали, раздира се от омраза в социалните мрежи и за какво? За още от същата „независимост“, до която се докарахме сами. Независими сме, братя и сестри, българи – НИЩО НЕ ЗАВИСИ ОТ НАС!

И сами сме си виновни. Каквото и да ни причинят – ние траем. Още се уповаваме на старата сентенция „Преведена главица остра сабя не я сече“.

Обаче и тук не мога да съдя. Защото ловът на вещици не е само виртуален – реален е. Когато не си „човек на човека“ – жална ти майка. Няма професионален растеж, няма увеличение на заплатата, че даже и си заплашен от уволнение, за да се освободи място за „човек на човека“ или просто казано – поредната „калинка“.

Така е и в държавния, но за жалост и в частния сектор. Спасение няма. Лов на вещици и реваншизъм властват и то през 21-ви век.

И отново това е така, защото мълчим с преведена главица. Пуста постосвобожденска неразбрана лична свобода. А мисълта за общност, държава и народ – отдавна са само термини в учебниците, които почти никой не отваря, защото и термините там са обяснени политкоректно и нямат общо с реалността.

Та отново да попитам – НЕЗАВИСИМИ ли сме?

Или 117 години след Манифеста на княз Фердинанд I сме по-зависими, по-плахи и по-НЕСВОБОДНИ от всякога?!!