Защо българската политическа класа е обречена да бъде долнопробна?

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Знам, че е почтено, преди да зададеш въпроса „Защо?“, да попиташ „Дали?“ – дали българската политическа класа е обречена да бъде некачествена? Но да речем, че сме го задали. Тя очевидно е некачествена, пък дали е така, защото е била облечена или поради нещо друго, мисля няма особено значение. И все пак ми се струва, че е обречена по няколко причини.

Упражнява властта, но не я притежава

Тъй нареченият „преход“ трябваше да е белязан от три кардинални процеса: реституция, приватизация и лустрация. Реституцията беше conditio sine qua non, справедливостта трябваше да се възстанови, а възстановяването на справедливостта минаваше през връщане на заграбеното. Реституцията беше справедлива и тя е един от стълбовете, на които се крепи свободното общество след тоталитаризма. Другият стълб се очакваше да бъде приватизацията. Идеята за приватизация почива на логиката, че държавата е лош стопанин и не може да управлява ефективно публичното (общото) богатство; държавната икономика е инертна, незаинтересована, погрешна и корумпирана; обратно – частната собственост облагородява, защото е свързана със свобода и отговорност, а конкуренцията, която е непозната в плановото социалистическо стопанство, повишава по естествен път качеството на стоките и услугите. Това е теорията. Практиката обаче се оказа съвсем друга, икономиката не беше приватизирана, а открадната от предишните стопански ръководители.

Благодарение на порочно проведената приватизация и на изобщо несъстоялата се лустрация, икономическата власт не смени субектите си, а остана у най-престъпните слоеве, ограбили държавата през 1944 под бащинския поглед на Съветската армия. Днешното богатство е възможно най-порочното. Казваме, че наследеното богатство е най-добро, защото не е познат напълно лицеприятен начин за забогатяване, следователно богатството, придобивано ежедневно чрез корупция, насилие, далавери и злоупотреба с власт е най-лошото. Днес истинската власт продължава да е в ръцете на онези, които я похитиха през 1944 г, но тях ли виждаме в т. нар. „публично пространство“? Не, защото си имат аватари, които сменят често, защото желаещи не липсват. Тези аватари също имат интерес да упражняват властта, защото е доходно, но на практика не я притежават, а само изпълняват нарежданията на съответния си Вишну. Затова казваме, че българската политическа класа упражнява властта, но не я притежава.

Политиците, чиито лица и имена познаваме, в огромната си част са марионетки на дискретните субекти на икономическата власт, незасегнати от лустрация и облагодетелствани от приватизация. Истинските господари не носят никаква отговорност за управлението, защото формално нямат нищо общо с него. Официалните политици пък не могат да носят, въпреки омразата, която трупат върху себе си, защото фактически нямат нищо общо с управлението. Те най-много да решат свои битове въпроси и често ги решават твърде щедро. Но само дотук.

Поради тези причини няма професионални политици с истинска власт, но няма и силни личности, защото по-пригодни (и по-безопасни, а оттам и по-приемливи за господарите) са нагаждачите, конформистите, подмазвачите, предателите. Нравите са в нечуван упадък.

Друга причина политическата ни класа да е обречена е,

защото е некомпетентна

Все по-рядко някой е в час. Хайде да не споменаваме Преспанския договор, че е прекалено прясно. Некомпетентността по необходимост отваря политиците за всевъзможен популизъм, защото популизмът не само обнадеждава и възбужда масите, но също така крие бездарието и глупостта на лидерите. Некомпетентните политици не осъзнават думите си, делата си и последиците от тях. Те не знаят какви са целите на вътрешната и на външната политика. Те нямат хоризонт, по-далечен от края на мандата си или на мандата на онези, от които зависят, чиито клиенти са се записали.

Те предпочитат да говорят в бъдеще време – ще направим това, ще направим онова, а не: направихме, – защото винаги добрите намерения са много повече от добрите резултати. Хайде да не споменаваме и за обещаните имена на подслушваните протестиращи, които ЩЯХМЕ да научим ей сегичка, направо утре, защото и то е прекалено прясно.

Все по-често в голямата политика попадат хора, които не познават нейния предмет на дейност. Даже нямат представа за него, защото няма откъде и от кого да се информират. Големите ни политици, тези, които виждаме, защото ги дават по телевизора, все по-често са аматьори, които не са минали по стълбицата, не са имали контакти с други политици на по-ниски нива, не се познават лично с политици на новото си ниво. Това ги прави смешни и безпомощни. Прави ги несъстоятелни и вместо уважение, буди към тях презрение. А хаосът и анархията започват с презрението към властта. Не с омразата, защото омразата съдържа елемент на уважение и страх, а с презрението.

Най-сетне политическата класа е обречена,

Защото е злонамерена

Злонамерена, егоистична, престъпна и корумпирана. Все по-малко качествени в интелектуално, културно и морално отношение хора попадат на отговорни политически позиции. Причините са обективни и субективни. Към първите спада невъзможността да пробият блокадата на олигархията, която е оградила цялата власт и я пази единствено за свои проверени протежета, а към вторите е естественото омерзение, което би изпитал всеки свестен човек към обобщения образ на българския политик. „Политик“ е мръсна дума, каквато вече, за съжаление, е и „бизнесмен“. Политиците са здраво свързани с народната омраза, нищо че много от тях произлизат от най-дълбоките недра на същия този „народ“. Да бъдеш политик не е свързано с почти никаква лична инициатива, произтичаща от лични принципи и убеждения, от лична визия за развитието на обществото. Напротив, професионалната политика е свързана с преки рискове, включително и този да те вкарат в затвора. При това положение все по-малко качествени хора, които си имат успешни кариери и смислени занимания, поглеждат към кариерата на професионалния политик. Тази кариера е оставена като запазена територия за едни по-специфични социални слоеве. Ако решим да го кажем с езика на саваната: когато лъвовете се наситят на плячката, идват хиените и другите още по-дребни мършояди. Така естественият елит се заменя с... и аз не знам кое е обратното. А най-страшното е, че тези тенденции устойчиво се възпроизвеждат през поколенията. Накрая дори да отрезнеем и да се обърнем към естествения елит, него вече няма да го има, ще бъде като златна рибка, която сме държали прекалено дълго на сухо, преди да си кажем желанията.

По тази причина политическата класа, с която разполагаме, или както би се изразил Цветан Цветанов: това, което имаме като политическа класа

Няма управленски инстинкти, държавническо мислене, чест и отговорност.

Управлението на обществото чрез упражняване на власт е занаят, който е добре да се учи още от люлката. Неговото усвояване върви успоредно с формирането на личността. Когато това не е възможно да се случи (а то е престанало да бъде възможно някъде около Първата световна война и вече окончателно след Втората), то тези, които ще поемат властта, трябва да се готвят за това свое задължение от най-крехка възраст, от възрастта, на която човек се учи на музикален инструмент, на балет или да играе тенис, тоест около десетина-единайсетгодишна възраст. Защо за всяка друга професия се изисква документално доказана квалификация, но не и за политиката? Човек, когато си назначава секретарка, ѝ иска диплома за висше образование; когато си взима шофьор, иска да види свидетелството му за правоуправление. Когато обаче някой се кандидатира за президент, депутат или кмет, може да е всякакъв. Всъщност не знам: пита ли го някой дали умее да чете и пише? Защото подозирам, че някои политици не са съвсем категорични в тези свои умения...

Истинският политик трябва да е възпитан да гледа на властта сериозно. А нашите в много случаи са комици, които гледат на властта не като на мисия, не като на отговорност, а като на далавера и храна за личното тщеславие. По този начин те не могат да мислят стратегически, а само в мащабите на мълниеносни гешефти, пък след това – и потоп.

Затова българската политическа класа като цяло е некачествена – защото не е това, което се очаква да бъде една истинска политическа класа.

О Б А Ч Е

Сигурно сте забелязали, че когато се захванем да критикуваме нещо, говорим само за порочната му страна, само за това, което критикуваме. И накрая човек може да остане с впечатлението, че цялото нещо е порочно – всички европейци са джендъри! Еми, не са. Или пък всички американци са откачени либерали и алармисти! Еми, не са. Всички българи са прости, зли и нечистоплътни! Еми, не са! Също и не всички политици са долнопробни. Но човекът е устроен така, че ако види 10-15% от една система опорочена, то той приема за опорочена цялата система.

Правило или изключение са долнопробните български политици? Имам много приятели политици (да се чуди човек как темерут като мен има толкова много приятели!), които не са такива. Искате ли да ви ги кажа поименно? Не, няма, защото ще стане прекалено интимно. Те имат мироглед и идеология, осъзнали са ги, от млади правят кариера, учат. Интелигентни и образовани. Имат други професии, често и академична кариера. Пишат книги. Хубави книги. Разбират и знаят как функционират институциите. Разбират и знаят какви резултатите да очакват от определени конкретни политики. Повечето са вярващи хора, църковни и богобоязливи. Почти всички и в момента са депутати от различни партии, били са членове на правителства и общински съвети, администратори и висши чиновници. Навсякъде са показвали и показват компетентност, добронамереност и почтеност. Какви са те – правило или изключение? Може би това е истинският въпрос, а констатацията „всички са маскари“ е леко несериозна.

Ще ми се да мисля, че свестните хора не са изключение, а правило. Защото ако беше обратното, ако не доброто, а злото беше правилото, то доброто нямаше все още да е норма, нямаше да го мислят като „добро“. И злото щеше да се превърне от изключение в норма, щяха да го пробутват за „добро“. Както впрочем се опитват да правят в Картаген, който без съмнение трябва да бъде разрушен.