Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Защо коалициите се получават толкова мъчно?

Мнения

Защо коалициите се получават толкова мъчно?

Защо коалициите се получават толкова мъчно? - Tribune.bg

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Когато един текст има подобно заглавие – оформено като въпрос – тогава четящите очакват да намерят в този текст и отговора. Един вид заглавието е било: „Сега ще ви кажа защо… (еди-какво-си)“. В случая не е така, не знам защо в днешно време и по нашите земи коалициите се получават толкова мъчно. Мога само да подозирам. Мога само да гадая какви биха могли да бъдат причините.

Мисля си, че може би в политическо отношение нещата не се получават както трябва, защото все още сме в началото на нова епоха и не сме се отърсили от навиците, присъщи на старата. Свикнали сме да гледаме на политиката като на съревнование – та нали това е и смисълът на плурализма, нали в това се състои конкуренцията между различни идеологии, различни мирогледни системи, различни икономически концепции, с две думи: нали това е демокрацията – многопартийната, парламентарната и прочее! Свикнали сме да гледаме на политиката като на съревнование, в което за наша угода трябва да спечели най-добрият, но май ще се окаже, че не е така.

Вече все повече интелигентни, прозорливи и критични наблюдатели са на мнение, че след края на Студената война сме навлезли в нова епоха от развитието на човешките отношения и наричат тази епоха „постполитическа“. В нея няма съревнование на идеи и на мирогледи. Всички партии имат една цел, съвпадаща с официалните ценности на мейнстрийма и ако някой покаже нещо друго, гледат го като маргинал. Да вземем например екологизма. Целият свят се е съгласил, че планетата е в опасност и авангардът, политиците, правителствата са се хвърлили да я спасяват. Ако някой политически субект дръзне да се усъмни в Зелената революция (например у нас такава е партия КОД на Петър Москов), тутакси бива заклеймен като маргинал, който единствено поради тази своя позиция по отношение на околната среда, не заслужава да управлява държавата. Този екологичен консенсус е обхванал не само правителствата, но и корпорациите. И аз съм сигурен, че в хедофисите на интернационалните търговски вериги имат по един принтер на етаж и са го заключили с катинар от лицемерна грижа за дъждовните гори в Бразилия, докато пощенските кутии на обикновените граждани пращят от дебели топове листовки на супермаркети, които никой не чете, а хвърля на боклука така, както още си миришат на печатарско мастило.

В постполитическата епоха целта на всички професионални политици е властта и понеже така е по-лесно, често предпочитат да установят картелни отношения между партиите си, отколкото да се съревновават. Дори и тогава, когато има реално съревнование, то не е за идеи или политики, а за по-голям сегмент от баницата, ако си представим националния бюджет като кръгла вита баница. Затова в един момент падат на колене пред президента, а в следващия ни призовават да бойкотираме новогодишната му реч – защото значение имате единствено бакалските сметки, аритметиката, която за благозвучие и от приличие наричат „формулата на властта“. И започват да наричат безпринципния компромис „консенсус“. Започват да говорят за програмни правителства, експертни правителства, а напоследък и за техническо правителство. Види се, това е новият мечопор. Помните вица за мечопора, нали?

Призивът на постполитическата епоха е да се загърбят старите идеологически различия (няма ляво, няма дясно) и въпросите да се решават с консенсус в името на хората („Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!“). И е добре тези въпроси да се решават от технократи, общественици, НПО-та, за които никой не е гласувал, които не са се явявали на избори и по този начин фактически са извън демокрацията. Или даже отвъд демокрацията! По този начин десницата може да се предвожда и олицетворява от деца и внуци на първоешалонни комунисти, а пък левицата да обединява всички крупни индустриалци и олигарси.

Човечеството се разделя на управляващи и управлявани и всеки по-буден и амбициозен индивид търси всякакви, понякога и съвсем причудливи, начини да попадне в първата категория. Първата категория контролира публичния ресурс, без номинално да го притежава. Тръмп, който харчи свои пари за политика, е бяла лястовица с рус алаброс.

Така, слагайки по административен път ръка на публичния ресурс, управляващите в рамките на мандатите си, а и за по-дълги периоди, когато са например някакъв от много знайни и незнайни видове бюрократи, експлоатират управляваните, както жестоките капиталисти не са можели и да си представят. Експлоатират ги под прикритието на грижа за ценностите, защита на правата и гарантиране на сигурността (с цената на определени жертви и лишения, разбира се, като на първо място е личната свобода и националният суверенитет).

Ето затова, мисля си, в днешно време трудно се получават коалициите – защото действителността драматично се разминава с представата за себе си. Партиите се държат така, сякаш все още наистина се състезават по идеи и политики, а не само за място край софрата. Защото ако признаят истината, какво ще говорят на избори? Ако признаят истината, ще се превърне в горчива констатация максимата „всички са маскари“. Всъщност на италиански maschera означава маска, нищо повече. И в публичния политически живот всеки наистина е маска, като онези в античната драма – или ухилена, или изкривена в ридание. Ако признаят истината, ще се окажат всички заедно от едната страна на барикадата и на избори няма да могат да се преструват на борци един срещу другиго. Но и без да си признават, това се усеща и затова са тези напъни да се „помита статуквото“ и да се „рестартира системата“, затова час по час се явяват нови спасители, които ще изпъдят маскарите и дори ще ги натикат в затвора.

Коалициите не се получават не защото са нелогични. Напротив, съвсем логични са. Не се получават, защото истината е изнасилена от милион лъжи. Защото това, което политиците говорят, вече не само е различно от онова което вършат, ами е точно обратното. Когато години наред си плюл по някого и си го изкарвал най-голямото чудовище, малко трудно е да влезеш в управленска коалиция с него, колкото и логично да изглежда това, колкото и да е полезно за обществото. Затова, струва ми се, не се получават коалициите извън чисто хищническите боричкания за по-голямо парче от баницата. Не знам, може и да не съм прав, но със сигурност Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.

 



Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети
Дарявали ли сте лични средства за политическа партия?
Покажи резултати Скрий резултати