„Труд“: Рашидов е поредното доказателство, че мястото на твореца не е в коридорите на властта

Коментар на „Труд“

Политиката е гибелна за хората на духа. Мами светлите умове, употребява ги и после ги изхвърля омерзени. Вежди Рашидов е поредното доказателство, че мястото на твореца не е в коридорите на властта. Той беше „отсвирен” от своите. Една политическа формация, в която вярваше и за която даде много.

Драмата на твореца с партиен билет започва още от Алеко Константинов. Щастливеца има нещастието да влезе в Демократическата партия. През 1894 г. на власт е Народната, известна като партията на милионерите. Води ги Константин Стоилов, който заради скромния ръст носи удължен цилиндър. Да се извисява над електората.

Щастливеца Алеко Константинов има нещастието да влезе в Демократическата партия.

На 11 септември са насрочени избори за Народно събрание. Демократите тикат Алеко в свищовската листа. Народняците изправят срещу него Атанас Данков. Това е прочутият Данко Харсъзина.

„До урните да бъдат допуснати само наши!”, нарежда Стоилов в обиколката си из страната. В нощта срещу вота народняците организират ударен отряд от власи и цигани. Вино и ракия палят бабаитлъка на шайката, призвана да осигури изборна победа.

Заранта в центъра започват да се стичат избиратели. „По едно време - хроникира Алеко - откъм Крайната махала се зададе с музика начело една тълпа от пияни чудовища, с кървави от всенощно пиянство очи, предвождана от А. Данкова, Няголовци, Копоевци и подобни тям личности, лишени от граждански и политически права за позорни престъпления.”

Харсъзина печели със смазващ резултат и стяга бохча за парламента. Щастливеца също се прибира в София да облече Бай Ганю в депутатски одежди. „Изборите за VIII обикновено народно събрание неочаквано поставиха Алека рязко, лице с лице, с живия Бай Ганя. От тая лична борба на автора с хероя Алеко излезе надвит”, коментира Пенчо Славейков.

На 11 май 1897 г. Щастливеца е в един файтон със съпартиеца Михаил Такев. Народняшка засада причаква файтона край пазарджишкото село Радилово. Залп разкъсва нощната тишина. Екзекуторите твърдят, че мишената бил Такев. Прострелян е обаче Алеко Константинов.

Същата година Иван Вазов става министър на просвещението.

„Като член на Стоиловия кабинет - спомня си поетът - аз се озовах, уви, във вълните на политическите страсти. След атаките на своите литературни противници, попаднах под много по-жестоките удари на политическите врази на кабинета. Всеки ден ми носеше нови ядове и тревоги.”

Вазов го изтезават до 18 януари 1899 г., когато правителството подава оставка. „Простих се с поста си с убеждението, че не е трябвало да ставам министър”, слага точка на злополучния епизод литературният патриарх.

„Революцията изяжда децата си!”, проповядват комунистите и затриват най-будните от своята членска маса. Класически е случаят с Христо Смирненски. Пролетарският бард живее в Ючбунар. Кварталът на софийската беднотия, където всеки трети е заразен от туберкулозния бацил.

Той също го носи в гърдите си, докато през април 1923 г. получава първия кръвоизлив. Родителите му наемат къща в Горна баня с надеждата чистият въздух да изцери белите му дробове. На 6 май го посещава Крум Кюлявков:

„Заварих го бледен, подпрял се с едната си ръка и загледан през прозореца. По лицето му сякаш беше паднала някаква сянка. Като ме видя, той се обърна и сякаш по привичка леко трепна върху устата му познатата негова усмивка.”

„Ще се мре, Круме”, усмихва се певецът на гладните и онеправданите. И му дава ръкописа на знаменитата „Приказка за стълбата”.

Трябват пари за санаториум. Тома Измирлиев, по-големият брат на Смирненски, моли за помощ партийната кооперация „Освобождение”. Тя има солидни банкови сметки. „Пари няма!”, отсичат обаче марксистите.

В същото време купуват къща на Димитър Благоев на улица „Дебър” в столицата. Пред входа е паркиран файтон. Дар от „Освобождение”, което отказва подаяние на Христо Смирненски.

Поетът остава без храна и лекарства. Най-сетне е приет в един частен санаториум. На 18 юни към 6 и половина сутринта се повдига от възглавницата. „Искаш ли нещо, Христо?”, пита го майка му. „Молив и хартия”, отронва Смирненски.

„Даваме му молив и хартия. Мъчи се нещо да запише, мъчи се и току изпусна молива и ми падна на ръцете. И свърши. Свърши милото, измъчено чедо”, плаче покрусената майка.

Никола Вапцаров е другото престъпление на БКП. Вкара автора на „Моторни песни” в минно-подривната дейност на партията. Той е поет, никога не е хващал пистолет или бомба. Бил е въоръжен с едно кабърче!

През 1984 г. взех интервю от Младен Исаев, съкилийник на Вапцаров по време на процеса. Изнася от затвора тетрадка със стихове и тефтерче на разстреляния. Исаев разказа следното:

„През дългите затворнически нощи шепнешком разговаряхме с Никола и веднъж той ми каза, че в Дирекция на полицията се е опитал да сложи край на живота си. Този факт особено ме озадачи... След безкрайните мъчения в ръцете на поета случайно попаднало малко ръждиво кабърче. Забил го във вената на лявата си ръка. Кръвта потекла, а той мълвял: „Враг будет разбит - победа будет за нами...”

След победата на така наречената демокрация политиката се пренасели с хора на духа. През 1990 г. в Седмото велико народно събрание влязоха писатели, литератори, актьори и художници. Като видяха в каква тиня са затънали, един по един се изнизаха от коридорите на властта.

Ако Вежди Рашидов беше сред тях, навреме щеше да се опари и да си стои в ателието. Той обаче прекрачи в политиката по-късно и дълго си затваряше очите за голата истина. Стоически дочака партийното унижение, което е неизбежно за всеки творец.