България между университета и казармата

Коментар за Труд

Усещам челото си набъбнало – втора поредна събота за размисъл! Ако две поредни съботи се кача на Витоша – нещо, което съм правил не повече от пет пъти в своя дълъг и не особено смислен живот (три от които по задължение от училище, веднъж сваляйки някакво гадже и веднъж, за да покажа на кучето си Златните мостове), – ако се кача два пъти на Витоша, сигурно ще ми излязат мазоли на краката. Къде ще ми излязат мазоли след два дни за размисъл – това ме е страх да гадая. И все пак се хвърлям в тази авантюра.

България е на кръстопът. Пресичат се две изровени магистрали (не „Тракия“ и „Хемус“, а някакви други, въображаеми) с подозрително тънък асфалтов слой и отегчени проститутки в аварийната лента. В точката на тяхното пресичане стърчи килнат пътепоказател с две дървени стрелки под прав ъгъл една спрямо друга. На първата пише „Казарма“, а на втората – „Университет“. Върху пътепоказателят е кацнал гарван и грачи грозно, зловещо. България избира между казармата и университета.

Si vis pacem para belum – ако желаеш мир, готви се за война. По тази логика за нас, които искаме мир, казармата ще да е по-добрият избор, защото какво по-полезно от войската по време на война! И кой по-добре от армията може да се готви за война! Кой ще донесе мира след войната, ако не пак тя! От своя страна обаче университетът също може да се окаже полезен за мира, макар и в не толкова спешен и непосредствен план. Университетът внушава на хората, че не е добре изобщо да се стига до война. Може би когато опрем до армията, вече ще е станало прекалено късно. Истинската победа е да избегнеш конфликта, а не да надделееш в него.

Между казармата и университета има много прилики и разлики. Например си приличат по това, че и двете са йерархични, а не демократични, и тази йерархичност, този ред и субординация (знам, че е тавтология), радват моето закостеняло сърце – признавам го без свян. В университета учебната програма и конспектите за сесиите не се определят от студентите чрез вишегласие, а се спускат от ректора и деканите. В армията заповедите идват винаги отгоре надолу. Между другото днес, по съвсем различен повод, мой познат с изключително интересен профил – богословски факултет и психология във военната академия – ми обърна внимание, че чиновете в армията твърде точно повтарят ангелските чинове според Псевдо-Дионисий Ареопагит в неговия трактат „За божествените имена“: висшите офицери (генералите) отговарят на серафимите, херувимите и престолите; старшите офицери (майори, подполковници и полковници) са господствата, силите и властите; младшите офицери (лейтенанти и капитани), сержантите и войниците са началствата, архангелите и ангелите. За съжаление, християнските армии отдавна не са ангелоподобни. Опасявам се, че вече не са и християнски.

Други разлики. Университетът е ляв по традиция. Днес най-безобразните левичари са из англоезичните академични среди. Те изобретяват културния марксизъм, климатичния алармизъм и джендър теорията и ги преподават на младежта. Студентите, колкото и да са волни, се влияят от преподавателите си. Студентите са особен народ. През Средновековието единствено те, освен аристократите, са имали право да носят шпага. Дори са били длъжни да се явяват с шпага на изпит според стар закон, който, твърди се, още не е отменен в Англия и затова има готин виц, но сега няма да ви го разказвам. Студентите са най-взривоопасната социална група – когато някоя власт трябва да се сваля, те са на първа линия. Да, да, не се смейте! Първо бяха чуждестранните легиони от наемници, после с тази задача натовариха лумпенпролетариата, а днес са студентите. От тях тръгна и онази щета през 1968 във Франция, която днес дава сочни и ухаещи на сладникава гнилост плодове. Студентите обаче бяха на първа линия и когато трябваше да се махат комунистите и то не само в България. От друга страна ръководителят на „първото в света антифашистко въстание“ беше печатар, докато Кръволока Цанков – университетски преподавател, а минава за краен реакционер, нежели за прогресивист.

Армията пък е политически неутрална по замисъл (както и по закон: чл. 182 (1) от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България) и такава трябва да бъде, ако все още вярваме, че има нещо над партиите и отвъд парламентарната демокрация. Армията не бива да показва никакви политически пристрастия, дори и намек за пристрастия не бива да показва, защото военните са като лекарите и учителите – бранят, лекуват и образоват всяко чедо на Отечеството, независимо от политическия му облик. И така трябва да бъде, защото не всичко е демокрация, не всичко е плурализъм, релативизъм и синкретизъм. Изключително вредно е, когато казармата вземе политическа страна или (по-лошо!) започне да изживява като политическа страна самата себе си. В такива случаи най-често получаваме хунта. Има и полезни хунти, но по нашите земи не се случват.

Нататък. Университетът е секуларен, светски. На българските университети дори богословските факултети са по-светски, отколкото е прието за прилично. Така трябва да бъде, защото университетът се ражда (1088 г. – говорим за университета на Данте и на Мусолини), отпадайки от манастира. Светското образование продължава църковното, но колкото повече се отдалечава от него, толкова повече намалява вероятността отново да се появят студенти като Тома Аквински и Бонавентура. Университетът е секуларен, но това не означава да бъде безбожен. Секуларизмът не е нищо повече от евангелския принцип „кесаревото кесарю, божието богу“.

Армията никога не е била докрай безбожна. Въпреки сериозните опити в продължение на половин век. Може би защото е по-близо до смъртта от другите институции. Балерините се учат да танцуват, войниците се учат да убиват. И да загиват. Пред лицето на смъртта малцина са атеисти, а след това всички са вярващи. Днес във войската политически офицери няма (за нормалния човек „политически офицер“ е оксиморон), но няма и свещеници. Нека се успокояваме с мисълта, че това е някакво преходно състояние. Казармата е друго, войска и казарма не са едно и също. Казармата може да е безбожна, защото докато армията е организъм, казармата е обиталище по устав. А уставите са като законите – пише ги кой ли не.

Как е по-добре светът да гледа на България – като на университет или като на казарма? That is the question.  Да си представим една вехта стъклена витрина – вехта, защото България идва от вековете, най-старата европейска държава с първоначалното си име и т.н. Страната ни е шарена, в нея има всичко – и ледени хорà в реката на Йордановден, и манифестации под цветовете на дъгата на мъже с кожени сутиени и щраусови пера на задниците; и мнителни олигарси с дебели пури и диамантни пръстени, и дрипави протестъри с плакати от кашони по площадите; и чевръсти наркотрафиканти, и лениви полицаи, които гледат на другата страна, докато се правят, че ги гонят; и гениални деца-шахматисти, и сърдити чиновнички с лакирани прически зад оплюти от мухите гишета. Всичко има. И всичко е заобиколено от една държавна граница, която ту е планина, ту е река, ту е море, и по цялата тази държавна граница, следвайки страстните ѝ извивки, е разположена онази вехта витрина със стъклото навън, към света. Витрината е тънка и в нея може да се вкара само безобидна фотография. Е, какво искаме да изобразява тази фотография – университет или казарма? Всяко от двете си е хубаво по своему, всяко си има своите достойнства.

Както виждате, за всичко може да се каже и добра, и лоша дума, включително и за казармата и университета (на мен, например, спомените и от двете места не са ми лоши). Само че тези думи (добри или лоши) ние ги казахме повече за армията, за войската, отколкото за казармата, а това са различни неща. Казахме ги също повече за науката и културата, отколкото за университета, което също са различни неща. Нашият кръстопът не води към армията и културата, не трябва да избираме между войската и науката, а само между университета и казармата. Университет и казарма – това предлага заведението. Ще бъде или едното, или другото, дори и панически да се вкопчим в онзи пътепоказател с грозния гарван и да откажем да тръгнем по някой от пътищата на кръстопътя…

И в този момент лично аз спирам да размишлявам, нищо че денят е наречен за размисъл. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, и това е последната ми мисъл за днес.

Иван Стамболов – Сула