Българският консерватор не може да е путинист

От профила във Фейсбук на Мартин Табаков, анализатор

Българският консерватор не може да е путинист

При Владимир Путин става дума по-скоро за изпълване на идеята за руския великодържавен организъм, който неминуемо предвижда териториална екстраполация. Оттам нататък въпросът за средствата, с които той реализира този проект, и дали те са леви или десни, е вторичен. Сталинизмът, например, издуваше териториално Русия чрез социално-икономическия наратив на интернационалното братство на пролетариата, насочено срещу експлоататорската буржоа и капиталистическия монархофашизъм. Путин също преследва идеята за мащабирането на Русия, но използвайки друг тип концептуализиран инструментариум – в случая той залага на пасионарните категории на политиката на идентичността (език, етнос, родство, памет и т.н.), обобщени срещу „нацисткия” и „провокативен” Запад. Въпреки различията в инструментариума (братство на съзнанието или братство на кръвта), кадровите изразители (Сталин или Путин) и идеологическата обвивки (социализъм или консерватизъм), руската великодържавна идея си остава една и съща в целеполагането – Русия като геополитически плондер. 

Макар и вторичен въпрос, използването на консервативни елементи за реализацията на руското великодържавие  от страна на Путин подтиква нашите либерални приятели към това да реферират консерваторите като „путинисти”. Тук няма да влизам в темата дали Путин изобщо е консерватор, която заслужава отделно текстово пространство, а ще „стъпя” само на схващането за сходство между консерватизма и путинофилията.

За целта обаче трябва да се абстрахираме от идеята за ляво и дясно, характерна за страната ни от началото на промените и от 90-те години насам. Тогава лявото беше изразител на идеята за реда (социално-икономическата сигурност), колективизма и държавата, критикувайки приватизацията и бидейки като цяло „за” Русия. Дясното пък възпитаваше в индивидуализъм, свобода (лична, политическа, търговска), икономически реформизъм в посока интеграция в глобалния пазар и бе като цяло „срещу” Русия.

Няма как да екстраполираме тази дихотомия ляво – дясно от 90-те спрямо текущата такава либерално – консервативно. Днешният консерватизъм не е нито лявото, нито дясното от 90-те.

Не е лявото, понеже, макар консерватизмът да критикува все повече пазара, той не го отхвърля и приема, че пазарът все още е по-надежден работодател, отколкото е държавата; приема и съхранява  колективизма на общността, но я мисли по-скоро като политически хомогенна, отколкото като функция на икономическа регулировка; гледа на държавата не като разпределител на икономически блага, а като гарант за съхранението на идентичността на събирателния образ на народа.

В същото време консерватизмът днес не е и дясното от 90-те, понеже консерватизмът изтъква общото благо като по-важно от личното, приема реда като основа на свободата (а не обратното), не приема държавата като част от проблема, мисли същата тази държава като по-важна от интернационалните общности и глобализация; приема  държавата като пазител и изразител на Отечеството, а не като мрежа от администрация, върху която може да се експериментира реформаторкси. 

Този бегъл наглед, съдържащ неизбежни ограничения  поради необходимостта от рационално  обобщаване, е изкушаващ за нашите либерални приятели да отправят две обвинения спрямо  днешния консерватизъм.

Първото е, че консерватизъм днес,  ако не е реабилитация на лявото от 90-те, то поне е движение в тази посока. Това обаче би било погрешно поради две основни съображения. Едното, видимо от представянето на дясното през 90-те години по-горе, е, че то в голяма степен се редуцира до разбирането на дясното като либерално (нормално към онзи период, предвид етатизма  на предхождащия го комунизъм). Тоест през 90-те години в страната да си десен е означавало в голяма степен да си либерал. Но в своята история – от генезиса си до текущите си проявления – либерализмът по-скоро като изключение, отколкото като правило, е представлявал дясното. Затова  това, което е било разбирано като дясното през 90-те, не е критерии за ценностите на консерватизма от новото хилядолетие. Второто съображение: когато възникне конфликт на интереси между политическия и икономическия интерес, консерватизмът винаги би избрал първото, жертвайки второто. Икономическата база и политическата надстройка е в много по-голяма степен консенсус, споделян от социалистите и либералите. Оттук и отговорът на подобна либерална критика спрямо консерватизма днес (че е движение в посока реабилитацията на лявото), е, че по-скоро дясното на 90-те, разбирано основно като либерализъм, всъщност не е било дясно. Когато написах по-горе, че днешният консерватизъм не е нито лявото, нито дясното от 90-те, то това е напълно нормално, предвид това, че в своето естествено състояние консерватизмът не е нито социализъм, нито либерализъм.

Второто обвинение на либералите спрямо консерватизма е, че той антиципира конгениалност и поддръжничество за Владимир Путин, понеже между двете има споделен фундамент на традиционните ценности (семейството, отечеството, Църквата). Въпросът тук е, че всеки консервативен човек ще избере родното пред чуждото и местното пред глобалното, без значение дали чуждото и глобалното ще бъде американският либерален глобализъм или руското великодържавие. За разлика от социалистическия или либералния интернационал, консерватизмът изключва съпринадлежност към чуждото социално инженерство – било то демокрацията, смачквана като обикновен атрибут на либералната идеология, или руския панславянски автократизъм.  Всъщност консерватизмът е в най-голяма степен отговорът на руското великодържавие, доколкото утвърждава националният суверенитет и сигурност срещу чуждите домогвания. Консерватизмът постулира „свой” срещу „чужд” (в по-малка степен, отколкото това прави национализмът, но в по-голяма такава, отколкото това извършват различните проявления на лявото), слага граница между двете и е готов да стреля срещу всеки, който се опитва да я премине незаконно. Когато Русия нападна Украйна, аргументирайки се впоследствие, че няма такъв народ като украинския и че въпросната държава е изкуствена, напълно естествената консервативна реакция бе в подкрепа на Киев, доколкото той ставаше жертва на фрапантно външно посегателство, целящо да изтрие местната памет и предание. А кореспондиращата с консерватизма реалполитика вижда в глобалните проекти зле прикрити национални такива на конкретни държави. Отговорът на поредното издание на руското великодържавие, този път с автор Владимир Путин, е не да се покръстим в джендърство, а да изградим собствения си суверенитет и национална сигурност, в съюз с тези държави, които споделят нашата оценка от рисковете, които произтичат от разтягането на руското великодържавие. Винаги трябва да помним, че Запада се ръководеше от консервативни, а не от либерални ръце, когато СССР се разпадна.

В този смисъл, на либералната критика трябва да се отговори, че консервативният човек отхвърля концептуално Владимир Путин, докато либералите правят това по конюнктурни съображения. Онтологични са съображенията на българския консерватор спрямо руското великодържавие: понеже чрез него Путин се опитва да лансира „руското” като „българско” и да абсорбира „нашето” като „негово”.  Точно поради същите причини българският консерватор трябва да продължи да отхвърля Владимир Путин, дори и ако той утре проведе и лидира голям гей-парад в центъра на Москва. Дали обаче тогава либералите биха били толкова резервирани към руския президент, колкото са днес?

„Обличането” и „продаването” на русофилията като консерватизъм е едновременна изневяра към Отечеството и към консерватизма, понеже русофилията е: 1) алиби за лансирането на чужда държава за сметка на интересите на собствената такава и 2) наднационална месомелачка. Ако мога да обобщя двете, то мостът между русофилията и консерватизма рухва, когато Владимир Путин се опита да ви обясни, че неговата държава е по-важна от вашата.

И за разлика от либералите в България, които през 90-те се идентифицираха като десни, а днес са по-скоро леви, консерватизмът няма причина да модифицира конюнктурно себе си, само защото Владимир Путин е решил да използва консервативни инструменти в налагането на руското великодържавие. Отговорът на Путин е не е в либералното, а в консервативното, защото то може да бие; понеже консерватизмът кореспондира със силата, която една държава и/или съюз от страни притежават, когато пазят собствената си идентичност със санкциониращи механизми; понеже консерватизмът означава национална сигурност и суверенитет, които биват мразени и от либералните интернационалисти, и от руското самодържавие. Сюжетът „Русия в Украйна” днес е възможен именно поради слабостите на либералния Запад.  

Идеологическата дисекция на Владимир Путин е по-скоро интересна на либералите (дали той е десен,консервативен, обикновен автократ, чийто вождизъм асимилира идеологиите въобще или симбиоза от всичко). За консерватора няма значение какъв цвят ръкавици е сложил бандитът, който се опитва да разбие ключалката на дома му.