Биков: Можем ли да разрушим границите с Република Северна Македония?

От Фейсбук профила на Тома Биков, ГЕРБ

Спорът между България и Република Северна Македония вероятно ще се води дълго, защото този спор е идентичностен. За идеологическия рационализъм, който инстинктивно се опитва да съществува без минало, този спор изглежда изкуствен и безсмислен. В дълбочината си обаче той е валиден и дори екзистенциален. Въпросът за България изглежда така – готова ли е нацията да се откаже от част от своята идентичност, за да гарантира мира и сигурността в една съседна държава? Това е важен въпрос, защото всяка нестабилност по границите на България е заплаха за националната сигурност и представлява предизвикателство пред нея. А най-голямата гаранция за съхраняването на гражданския мир в Република Северна Македония е приемането на страната в НАТО и ЕС.

В същото време, темата за Македония е съществена част от съвременната българска национална идентичност. В нея са заложени травматични национални пластове, които датират от Възраждането, преминават през две балкански войни, две световни войни и две национални катастрофи. Затова ако признаем, че Гоце Делчев няма нищо общо с България, както настояват някои македонски историци, то би трябвало да извадим от учебниците си по история не само него, но и Илинденско-Преображенското въстание заедно с всички негови дейци част, от които влияят пряко на българския исторически разказ. Ако приемем тази теза, би трябва да се дистанцираме и от Димитър Талев и Симеон Радев, които в качеството си не просто на българи от Македония, но и на български националисти, през целия си живот пропагандират българския характер на славянското население в Македония. Разбира се това е невъзможно, защото всички тези хора и събития представляват дълбок пласт от българската национална идентичност, който има много повече емоционална, отколкото рационална структура и затова не зависи само от взимането на едно или друго политическо решение. 

Първото, което би трябвало да направим за решаването на един толкова дълбок и многопластов проблем, какъвто са отношенията между българското и македонското общество е да го дефинираме. На първо място трябва да кажем, че разположението на този проблем е преди всичко в настоящето, а не в миналото. Дори историческите спорове и интерпретацията на историята са факт, който се намира в настоящето. Затова и комисията съставена от македонски и български историци няма как да реши този настоящ политически проблем. Комисията би могла да изясни определени исторически факти и понятия и в най-добрия случай да постигне академичен консенсус около тях, но по никакъв начин не е в състояние да вземе ефективни политически решения, които да очертаят отношенията на двете държави за десетилетия напред.

Общото минало е част от настоящия проблем, но то не е подвластно на политически решения. На политически решения са подвластни единствено настоящето и бъдещето. Един от основните проблеми при преговорите между България и Република Северна Македония, е че те не адресират политическите факти на настоящето, а целят да постигнат съгласие по въпроса с различните истини за миналото. А македонската и българската истина очевидно се различават драматично и са разделени от взаимноотхвърлящи се идентичностни пластове, които са разположени преди всичко в настоящето. Точно затова е важно да очертаем какъв е проблемът.

Колкото и скандално да звучи, настоящият български проблем не е свързан с историческата истина. Тя няма как да бъде решена с договаряне и компромиси, защото историята все още е наука и в нея могат да се водят само академични спорове, но не и да се постигат договорености. Настоящият български проблем е свързан с македонската идентичност, която според македонския политически елит е червена линия, която не може да бъде нарушавана. Трябва да знаем, че всяка идентичност се крепи на отрицание, което е насочено преди всичко към ограничаване и разграничаване от културните близости. Да заявиш себе си означава да се отграничиш и да заявиш уникалност спрямо останалите и особено спрямо онези, които поради културната си близост имат потенциал да те обезличат. Така са се породили всички съвременни европейски идентичности, включително и българската. Колкото по-млада е една идентичност, толкова по-силно е и отрицанието спрямо онези, които могат да я обезличат.

Съвременната българска национална идентичност се оформя през отрицанието и отграничаването от гръцкия православен и национален фактор в края на XVIII и началото на XIX век. Кулминацията на това отграничаване от гръцката близост е създаването на Българската екзархия през 1870 година, която е обявена със султански ферман и очертава политическите граници на българския етнос. В този контекст, „История славянобългарска” от Паисий Хиляндарски не е исторически труд, а политически и идеологически документ, който дава политически и идеологически аргументи за отграничаване на българите от гръцкото културно пространство. Създаването на тази книга е толкова емоционално и ефективно политическо действие, че представлява началото на националното пробуждане на българите, което първоначално преминава през сблъсък с гръцкия национален фактор, а след това се отделя и от границите на османското цивилизационно пространство. Затова и емоцията на младата национална идентичност на българите е насочена преди всичко срещу османския и гръцкия фактор.

Огромният проблем на България по отношение на младата македонска идентичност днес е именно яростното отграничаване от българското културно пространство, отстрана на значима част от македонското общество. Отграничаването от българското влияние е най-горният пласт на съвременната македонска идентичност, който продължава да се формира и затова е най-видимият и водещ в нейната виталност.

Безспорен факт е, че през последните над 140 години, България и Вардарска Македония са функционирали в различни геополитически, а донякъде и в различни цивилизационни орбити. През по-голямата част от последните близо 80 години, комуникацията между двете общества е прекъсната или крайно недостатъчна, за да се познават дори повърхностно. Затова и разговорът днес е нестроен и почти невъзможен. През социализма България е част от съветската геополитическа зона, докато Македония е част от демонстриращата неутралитет Югославия. След рухването на социалистическите режими и разпадането на Югославия, България последователно търсеше интеграция в структурите на НАТО и ЕС, докато Македония дълго време продължи да функционира като бивша югославска република и беше част от протяжността на югославския разпад. Това е прекалено дълъг период от време, в който двете общества са имали значима геополитическа, а оттам културна и икономическа граница, за да могат да осъществят лесна комуникация помежду си днес. Това са различни реалности и светогледи, които трябва да бъдат отчитани и от двете страни.

След като преди време премиерът Зоран Заев обяви, че България не е враг, а българите не са фашисти, в Македония избухнаха протести организирани от най-голямата опозиционна формация ВМРО-ДПМНЕ. Антибългарската теза се превърна в основен политически аргумент на опозицията срещу управлението на Заев. Този факт би трябвало да се анализира в дълбочина. Обвинението към една или друга македонска партия в антибългарска реторика и слово на омразата няма да бъдат достатъчни, за да дефинираме същинския проблем. А той е, че антибългарската теза играе ролята на популизъм в Северна Македония. А щом е популизъм, то означава, че значими групи от македонското общество харесват и подкрепят този тип говорене. Не бива да замитаме този неприятен за нас факт под килима и да се правим, че не го виждаме. Той не може да бъде отменен, дори и правителствата на България и Република Северна Македония да постигнат договореност по всички въпроси. Този факт вероятно ще продължи да съществува още десетилетия и то само ако България води разумна и последователна политика спрямо Република Северна Македония. Ако не води такава, той ще остане като значим пласт в македонската идентичност и вместо с братска и съюзническа страна ние ще се сдобием с проблемен съсед, чието вътрешно единство ще се гарантира най-вече от воденето на антибългарска политика.

Поведението на ВМРО-ДПМНЕ би трябвало да се разглежда като симптом, а не като заболяване. Трябва да имаме предвид, че през 90-те години на миналия век тази партия водеше политика за ревизия на югославското минало и беше обвинявана от постюгославските и просръбските фактори в пробългарска политика. СДСМ на Зоран Заев пък беше партията наследила югославките комунистически структури, която последователно се противопоставяше на затоплянето на отношенията между България и Бившата югославска република Македония. Затова би трябвало да сме наясно, че на този етап България не е в състояние да гарантира добро отношение за себе си в нито една от двете партии и най-вече в мнозинството от техните привърженици. Не бива да пропускаме и факта, че двете партии имат почти равна подкрепа в македонското общество, което показва, че поне половината граждани на Република Северна Македония(като изключим малцинствата) подкрепят антибългарската политика на ВМРО-ДПМНЕ. Към това трябва да прибавим и югоносталгиците от избирателния корпус на СДСМ, които също не са малък брой.   

На фона на тази реалност би трябвало да си отговорим поне на два важни въпроса. Първият е какво искаме ние от Република Северна Македония, а вторият е какво иска Република Северна Македония от нас. Голямото разминаване идва от това, че българското искане е да има сближаване на двете общества. Реакцията на това е македонското притеснение, че по този начин ще бъде подкопана македонската идентичност. В македонското общество съществува рефлекс, който провижда в изваждането на антибългарския пласт от македонската идентичност, като нейна загуба. От кого би се отграничавала македонската идентичност ако не от българското предизвикателство? Това е съществен въпрос, който дълго време няма да намери своя отговор.

За да можем да разберем този светоглед ще дам един пример. Към 1990 година, в България съществуваше антиамерикански, а оттам и антизападен идентичностен пласт и малцина българи можеха да си представят реалистично, че Варшарвският договор ще прекрати своето съществуване, а страната ще заяви категорична позиция за членство в НАТО. В продължение на 45 години БКП внушаваше, че Западът е вечен враг, който винаги е искал и иска да погуби българската нация и единственото спасение е СССР (в миналото Русия). Това внушение се формираше в най-ранна детска възраст и затова и до днес има не толкова малки групи в българското общество, които привиждат в Запада коварен враг, който иска да унищожи идентичността и културната ни автентичност. Тези групи обаче се намират в маргинална позиция и тяхното мнение не намира израз във воденето на държавната политика. По същия начин значими групи от македонското общество днес гледат на възможността за сближаване с България. Впрочем, трябва да подчертаем, че голяма част от онези македонци, които са враждебно настроени към България са враждебно настроени и към Запада по принцип. Затова проблемът с антибългарската пропаганда в учебниците по история и литература в Северна Македония е не само български, но и западен. Причината за антиблъгарската и антизападната съпротива в Северна Македония е, че ефективното приобщаване на страната към геополитическата орбита на Запада ще превърне югославската теза от официална в маргинална. Това означава, че ще има промяна на социални статуси и хора, които са били авторитети ще се превърнат в маргинали и обратно – хора, които са функционирали в маргинална позиция може би ще се превърнат в авторитети. 

В България днес позицията, че Западът иска да ни унищожи, а Русия да ни спаси е маргинална теза, която не фигурира силно нито в академичния, нито в политическия дебат. Дори партии, които изразяват русофилски възгледи като БСП се ограничават в говоренето си до тезата, че трябва да поддържаме приятелски отношения с Русия. Няма значим политически фактор от БСП обаче, който да си позволи да обяви, че Западът иска да унищожи България, да затрие българската идентичност и че страната трябва незабавно да излезе от структурите на НАТО и ЕС. Тази промяна в българската идентичност беше постигната за около 30 години, като след 1998 година по този въпрос съществува консенсус между основните политически сили и между големи групи в обществото.

Вторият факт за идентичностен обрат в българското общество е отношението към т.нар. възродителен процес. Към края на 1989 година по-голямата част от българите са на мнение, че имената на турците и мюсюлманите в България не бива да бъдат възстановявани, а „възродителният процес” е логично и положително действие на комунистическата държава. Днес няма нито една политическа сила, която да споделя тази теза.

Разбира се все още има хора, които са на мнение, че „възродителният процес” е бил позитивен акт, но тяхната позиция се намира в маргинално положение и все повече стои извън реалния обществен контекст.

Не бива да подхождаме към процесите в Република Северна Македония нито с либерална наивност, нито с националистическа агресивност. Либералната наивност предполага, че ако бъдем благосклонни към антибългарските фактори в Република Северна Македония и ги заметем под килима те ще престанат да съществуват. Националистическата агресивност пък изисква силово постигане на чисто български програмни цели сега и веднага без да се съобразява с реалностите, геополитическия контекст и времевия фактор. Към Северна Македония трябва да се подхожда разумно, търпеливо и с разбиране. Затова би трябвало да очертаем няколко линии, които да бъдат в синхрон с интересите на Запада и с негова помощ да ги следваме през следващите десетилетия.

Първата линия е на изкореняване на антибългарския пласт от съвременната македонска идентичност, който в своята дълбочина е и антизападен пласт. В своята цялост, македонското общество трябва да бъде наясно, че кандидатствайки за членство в НАТО и ЕС е изявило и желанието си да бъде в тесни съюзнически отношения с България. Няма как съюзническа държава да бъде представяна като перманентна опасност в македонските учебници и това да представлява официална теза във възприемането на историята. Изваждането на тази теза от учебниците постепенно ще я превърне от официална и престижна в маргинална и непрестижна. Освен това македонското общество трябва да осъзнае в дълбочина факта, че влизайки в НАТО, страната изгражда стратегически съюз със САЩ, които преди 20 години бомбардираха и разрушиха доминираната от Сърбия Югославия. В разговора за идентичността трябва да намерят място общите идентичностни пластове между България и Република Северна Македония. Те са свързани най-вече с православната културна идентичност на доминиращите групи в двете общества, с общото минало в рамките на Османската империя и с участието на България в изгражането на национално-освободителното движение в Македония. Интегрирането на Република Северна Македония в цивилизационната зона на Запада през членството в НАТО и ЕС, би могло да се окаже поредният общ цивилизационен идентичностен пласт в двете общества. Не бива да се пропуска и фактът на наличието на около 150 000 македонски граждани, които през последните години са получили българско гражданство при облекчен режим, защото са декларирали своето и на предците си българско самосъзнание. 

Втората дългосрочна линия на поведение трябва да бъде насочена към изграждане на специални отношения между България и Република Северна Македония. Отношенията с тази държава трябва да бъдат извадени пред скоби за българската външна политика и да излязат от стандартната рамка на отношенията между България и останалите съюзнически страни. Това означава, че българската държава трябва да отдели значим дипломатически, финансов, икономически и не на последно място културен ресурс, за да изгражда тези специални отношения. Даването на зелена светлина на Република Северна Македония за членство в ЕС само по себе си не решава нито един проблем между двете държави. Ако България желае да има специални отношения с Република Северна Македония, тя трябва да определи процент от бюджета си за тази цел и да информира за това и македонското общество. Тази линия на българската политика би трябвало да се поддържа не само от Министерство на външните работи, но поне и от министерствата на икономиката, енергетиката, културата, регионалното развитие, транспорта и туризма. Това означава да бъде изградена ефективна хоризонтална координация и инфраструктура между тези ведомства, която да действа паралелно с рутинните им ангажименти. 

Третата дългосрочна линия на българската политика по отношение на Северна Македония е да започнем да възприемаме това общество в неговата цялост. Македонското общество е мултиетническо и мултикултурно и в него наред с хората, които се самоопределят като етнически македонци участват хора, които се самоопределят като албанци, турци, роми, власи. Тези етнически групи и най-вече албанската, имат значимо влияние във взимането на политически решения и по никакъв начин не бива да бъдат изключвани от българския поглед към Република Северна Македония. Впрочем, в голямата си част те са потенциални съюзници на българската политика в страната, защото са автентично антиюгославски настроени. 

Четвъртата линия е свързана с търсенето и намирането на геополитически и регионални съюзници по отношение на българското позициониране в Република Северна Македония. Трябва да осъзнаем, че най-големият естествен геополитически съюзник в тази посока е САЩ, които целят да откъснат Република Северна Македония от руската, а оттам и от сръбската геополитическа зона на влияние. Най-големият регионален съюзник е Германия, чието желание Република Северна Македония да бъде приобщена към ЕС дава възможност на България да разруши политическите, икономическите и културните граници между двете общества. Затова, трябва да положим усилия, Германия и САЩ да осъзнаят, че антибългарската реторика в Република Северна Македония е и антизападна в своята мотивация. В регионален план българските интереси съвпадат с интересите на Гърция и Турция, които са наши съюзници в НАТО. Първата е православна държава и като част от западния блок е естествен съюзник на България, а втората има интереси в мюсюлманския ареал на македонското общество, който в своята дълбочина, както казахме и по-горе е антиюгославски. Добрите отношения на България с Гърция и Турция биха били стабилна основа за взаимодействие по отношение на Република Северна Македония.

Всички тези линии трябва да се провеждат последователно и едновременно, а не кампанийно и при конкретен повод. Може би е дошло време да осъзнаем един очевиден и значим исторически факт, който сякаш все още пропускаме да видим. За пръв път от 1878 година, България и Вардарска Македония имат шанс да пребивават в една и съща геополитическа и цивилизационна зона на културно, идеологическо и икономическо влияние. Това е огромен поврат в позиционирането на двете общества, които повече от 140 години са били разделяни от цивилизационни, геополитически, идеологически, културни и икономически граници. Ако мислим историята в по-големи интервали от време и в по-големи пространствени измерения, ще разберем, че може би навлизаме в съвършено нов цикъл на отношения между българското и македонското общество. Това се случва в момент, в който България и Гърция функционират в една и съща геополитическа и цивилизационна зона след 200 години на разделение. Мащабният политически поглед трябва да отчете тези факти на историята и да ги осъществи в настоящето и бъдещето. Защото общата ни история освен с минало, може да се окаже и с бъдеще.