Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
English

Новини, анализи, мнения - Tribune.bg

Меню
  1. Начало
  2. Мрежата
  3. Д-р Елена Николова: Тази среща с близнака на малката гадинка я очаквам с голямо нетърпение

Мрежата

Д-р Елена Николова: Тази среща с близнака на малката гадинка я очаквам с голямо нетърпение

Снимка:

От профила във Фейсбук на д-р Елена Радева Николова – президент на Асоциацията на българските медици франкофони -АБMФ

Днес проф. Даниел Вълчев каза нещо много странно в интервюто си по BTV. Той каза така: „Без да бъда комплотист, аз няма да се ваксинирам. Никога не съм се ваксинирал доброволно, няма да го направя и сега. Разбира се, за да ходим на работа или да пътуваме, ще искат да се ваксинираме и ще трябва да го направя“. (перефразирам)

Смятам, че ваксините не са задължителни, както не е задължително по принцип никое лечение. Човек трябва да е верен на принципите си - и да не се ваксинира, ако това не го устройва. Да има куража да отстоява схващанията си.     

Имаш право да откажеш химиотерапия. Да откажеш лекарски преглед. Да откажеш да отидеш в болница с Ковид-19 и да родиш или да си умреш в къщи. Някои отказват и хемотрансфузия. Други - трансплантация. Трети - донорство. На четвърти пък им отказват евтаназия. Всичко е въпрос на обмен и принадлежание към общество и околна среда.

В личен аспект аз съм лекар, който мрази да взима лекарства, по какъвто и да е повод. (Естествено, когато трябва, ги приемам, не дай Боже обща анестезия или операция. Но по принцип всички странични ефекти са по мен.)

Смути ме друго. В първия момент то мина през ушите ми, после върнах записа и пак го чух. Цял ден тази фраза се въртеше в главата ми и не разбирах защо така ме преследва.

„НИЕ НЕ СМЕ ВЪВ ВОЙНА“

И после „Магазините са отворени, можем да пазаруваме“. Беше вярно. Имаме храна, ток, топло ни е, има и какво да ядем.... защо война. Оръжия няма, нито окопи, може би само един вечерен час....

Научих за първия починал болен от Ковид в Оаз (и Франция изобщо)  още преди да го обявят в преса и телевизия. Мъжът ми ми се обади по телефона –„Трябва да ти кажа нещо важно. Можеш ли да говориш? Тази нощ са превели първия болен от Ковид от нашата реанимация в Питие Салпетриер. Там е починал почти веднага от тромбоемболия“. Самият факт, че вирусът е някъде там, в съседната болница, циркулира като във филма „Зараза“, предава се от човек на човек чрез докосване, дума, кихане, облекло, предмет, там, където всеки ден работи мъжа ми, който пък след това се връща вкъщи, ме отрезви за секунди. Не ме уплаши, не настръхнах, бях желязно спокойна, извадих една маска, сложих си я и си продължих визитацията. Не ме интересуваше кой как ме гледа, дали преувеличавам, дали ще ми се подиграват колегите ми. Бях сигурна, че така е правилно. Бях убедена, че времето за мобилизация е сега. За събиране, преброяване и разпределение на ресурса. Личния, общия. Момента да си събираш ежесекундно мислите. Да внимаваш и запаметиш алгоритъма кое след кое се слага, маха, дезинфекцира, новата организация, новите правила. Нищо вече нямаше да бъде същото. Всеки болен щеше да е потенциален носител до доказване на противното. И негативен, всеки следващ ден щеше да бъде суспектен. Колко маски имаме и на кой ще дадем. Откъде да намерим. Как да предпазя другия до себе си. Как да поема товара на колегата и сестрата, за да си починат. Как да обуча стажантите да не се заразят. Ужасът „влязох при болния и забравих да си сложа очилата“. Миенето на вилицата и лъжицата с дезинфекционен разтвор, въпреки че са минали през стерилизатор. Отворените прозорци, напоследък с леден въздух отвън, удоволствието от него.

Аз съм човешко същество, мен също ме е страх. Имам повече от всеки друг желание да избягам на някакво място, в което вирус няма, да се отпусна с коктейл под благодатните слънчеви лъчи на някакъв бряг и да слушам до безкрай песента на вълните. Но за кратко -секунди, ми стана пределно ясно, че такова място НЯМА, че имам някаква диплома в ръката, някакво ПРИЗВАНИЕ, съдба, и така, както майката трябва да роди, и никой не може да роди на нейно място, аз трябва да остана и да си свърша работата. Че не мога да дезертирам. Не и аз. Не и докато колегата ми е болен, работи болен, умира. Раздиращата болка, че губиш колега (някъде по света, дори и без да го познаваш). Партия шах, някой взе пешка, загубваш офицер, фигурите намаляват. Събратът ти в бяло до теб вече го няма. Млад и умен, вчера беше с теб на работа, а днес остави жена и сираци.

Да лекувам (колкото може), да правя тестове, да успокоявам, че всичко върви по план, когато не върви и да решавам кой отива в реанимация и кой остава. Да констатирам смърт. Да плача с близките, че повече няма да целунат или видят роднината си. Да съблюдавам преди това дали телефона с видеокамера работи, дори да го разнасям, защото сестрата е заета и да правя „телемоста“ на живота, вълнуващ до сълзи. Да се обаждам на близките по телефон ежедневно с информация. Да хвърлям дрехите от вратата и да влизам под душа, да се мия мия мия преди да ям, преди да докосна чистото след мръсното и пак, и пак.

Един колега каза веднъж: „Честно, можех да бъда и в друго отделение в момента, вместо тук“. Питах го - защо не си? Защо дойде да рискуваш живота си всеки ден? Той каза: „Защото ми е интересно. Искам да видя какво е, как протича, какво става, все пак е уникално“.

Мисля, че важеше и за мен - това типично лекарско любопитство да се заровиш и да изучиш законите на живота и смъртта, до най-мрачни дълбини, ако трябва и върху себе си, чрез себе си.

Не мога да бъда друга. А ужасно ме беше страх, поне в началото. Всеки ден мислех, че вече съм се заразила, представях си се в реанимация с респиратор. После денят отминаваше, след това втори, трети. Оставах здрава. Имаше още един починал, втори, трети. Още един оздравял (наистина ли, сигурно ли е, нима), след него втори, трети... дано поне само още един! (да измъкна, като от бойната линия?). После видях болните в рехабилитация, бавно, несигурно се подобряваха, прохождаха, прояждаха, с кислород или без, всеки изминат метър беше победа. За разлика от други, поне бяха живи.

Чувствах се като в роман на Хемингуей. Някой отвън те нарича „герой“, какъв герой, нито я обичам тази пандемия, нито я боря, никой не ме е питал дали съм искала - НЕ, не искам, искам да си ходя вкъщи, да спя, до гуша ми дойде.

Сега не мисля, дори и да ми стяга маската. В началото ме сърбеше, сега само стяга, боли ме, изхлузва ми се от ухото (не знам защо, само едното).Издържа се по цял ден, започнах да свиквам, но пък носенето на маски стана задължително и на улицата, навън е зима, очилата се изпотяват и не виждам къде вървя. Това най-много ми пречи, освен и събличане/обличането и проветряването. От огледалото ме гледа някой друг, празни очи по Модилиани, все едно не съм аз. Пак са ми пораснали белите коси, няма ми обеците, лака, червилото. НЯМА МЕ МЕН.

Както казах, не обичам да пия лекарства, да си правя изследвания - на другите ги предписвам с голяма лекота, знам, не е честно. Миналата година си направих ваксина за грип и аз не знам защо. Минаваха две сестри с ваксините директно по отделенията, не знам кой глас каза вместо мен – „Може ли да ми направите и на мен“.

Но ТАЗИ я чакам като съдба. Дори няма да погледна на етикета кой я е произвел. Както каза онзи мой колега, любопитна съм. Искам да видя какво става, какво е чувството, когато РНК-то ми влезе? в генома. Специално тази среща с близнака на малката гадинка я очаквам с голямо нетърпение. Не за да давам пример. Не толкова за да се предпазя, има маски и облекла за това. Не за да си върна живота отпреди, което няма да стане скоро. Може би за удоволственото чувство, че съм стигнала от точка А до точка Б без да се заразя.

Защото ми е интересно да опитам върху себе си дали действа и как. Експеримента на третата фаза, както твърди един друг „колега“ доцент, да е жив и здрав със съмненията си.

И ако с това дам шанс на някой друг да живее, на друг, не само на себе си, толкова по-добре.

Защото съм лекар и не искам да бъда нищо друго.

Защото съм аз.         

                                                                                                                                                


Коментари (6)

Тази страда от логорея. Това че пише на (не толкова добър) български и че е председател на незнам-каква си лайняна организация, не означава, че трябва да ни заливат с нейните логорейни мисли по повод и без повод
29.12.2020 15:37 / Отговор
ТСТ Много Ви е злобен коментара. А, тази, както я наричате, споделя свои разсъждения по проблема с ваксината срещу Ковуд и то по начин, който е откровен, убедителен и компетентен, и на мен много ми хареса. Когато не Ви допада статия, коментар или просто даден отговор, възпитаният човек не обижда, не дава квалификации, а аргументи. Във Вашия коментар никъде няма аргументи.
01.01.2021 12:33
Една смела и умна жена. Благодарни сме Ви като на всичките Ви колеги, докторе, нормалните хора ви ценят! Говорете, няма да слушаме само мръсотия и лъжите на античовеците.
29.12.2020 18:19 / Отговор
Атанас Трифонов Уважаема д-р Николова, /ако наистина съществувате/
явно много Ви е страх. Човешко е...дано го преодолейте.
Да поясня, че не съм хейтър- съпругата ми също е лекар, но е на коренно различно мнение.
И двамата го минахме вируса. Тя с пневмония.
01.01.2021 17:50 / Отговор
.Веселин Величков Нищо ново под слънцето! Угодните на Тиквуня и продавачите на ваксини (и засега неизвестно още какво) са тикани напред на всеки ъгъл. Освен в личните профили в социалните мрежи, не съм видял огласяване на насрещната позиция от медия, още по-малко национално значима. А ни омайват с плурализъм в медиите. Все "велики" и "светли" умове подкарват стадото в удобната за властниците посока...
01.01.2021 20:47 / Отговор
Някой си там Тази изповед ли да я нарека, споделена мисъл ли или дописка не знам, но страшно ме обърка. Докторката в началото казва, че няма да се ваксинира, че не пие лекарства, нито си прави профилактични изследвания, но в края пише, че очаква с нетърпение ваксината, иска да види какво е усещането, "когато РНК-то влезе в генома ми", защото е любопитна да разбере "дали действа и как". Та какво иска да каже лирическата героиня?
01.01.2021 21:45 / Отговор

Добави коментар




Топ новини

виж още

Актуална тема

Мрежата

виж още