Корнелия, милата, не може да си отдъхне, хем санитарка, хем лидер, хем предизборен политически оратор из медиите

От Фейсбук профила на журналиста Калина Андролова

Корнелия, милата, не може да си отдъхне, хем санитарка, хем лидер, хем предизборен политически оратор из медиите. От друга страна, как да остави темата за шараните в Мизия на компетенциите на топ социалистическия високомислещ авангард – Свиленски, Зафиров и Проданов. Те не биха се справили с хрониките на едно течно общество... Изкушавам се тук, покрай днешните дебати в парламента, да припомня няколко реда от Умберто Еко от неговите хроники на течното общество, по-специално за левицата:

"И така, през 1996 г. Проди печели изборите и левицата за първи път взема властта. Бурни празненства на Пиаца дел Пополо, струва ми се, тълпата е в делириум. Д'Алема се упътва към сцената, една жена го хваща за ръката и се провиква: "Другарю Масимо, най-после ще създадем силна опозиция!" Активистката била разбрала, че нейната партия е спечелила, но не че е длъжна да влезе в правителството. Не можела да си представи партия, която трябва да каже "да" на много неща, защото за нея винаги партията е била героична и непреклонна сила, когато на всичко казва "не".

Това олицетворява трагичната история на европейската левица. Повече от 150 години тя съществува като опозиционна сила, в мъчително очакване революцията да избухне. Затова левицата винаги е била способна да каже "не" и е гледала с подозрение на онези свои крила, които са се осмелявали да кажат "да" с половин уста, изключвала е членовете им и пр. Затова левицата винаги се е разцепвала, обречена на постоянна кариокинеза, и разбира се, по тази причина никога не е била достатъчно силна да управлява. Бих допълнил злонамерено – за нейно щастие. Защото тогава щеше да й се налага да казва "да", с всички компромиси, които се изискват, за да се вземат управленски решения. На левицата винаги й е било достатъчно само да си представя как един ден ще унищожи тази власт.."