Любо Огнянов: Когато евродоклад удари, как ехото заглъхва от жълтите павета

От профила във Фейсбук на журналиста Любомир Огнянов

Сигурно всеки от вас се сеща за приказката за Кристалния Джакомо. Джани Родари описва едно кристално дете, което не можело да лъже. Защото, когато един път момчето излъгало, огнена топка се появила зад челото му. Оттогава Джакомо говорел само истината. Момчето не можело да пази и тайни, защото в гърдите му се появявала издайническа черна топка. Кристалният Джакомо не можел да прикрива, когато е недоволен от несправедливостите. Затова местния тиранин го хвърлил в мрачен затвор. Но чудото станало и стените на затвора станали прозрачни така, както и кристалния Джакомо. Това се случва в приказката на Джани Родари. Ще си кажете колко хубаво би било политиците ни да бъдат като Джакомо и да усещаме кога се опитват да ни излъжат. Или кога крият нещо.

Днес много кандидат-революционери се представят за новите хибриди на кристалния Джакомо. Разчитат, че никой няма да забележи кога лъжат. Или кога крият нещо в миналото си, което ще хвърли сянка върху кристалния им образ. Но пък винаги в България е имало наивници, които вярват в приказки. Като Али Баба, който от разбойник става защитник на онеправданите. Или Пинокио, който вместо да му расте носа, му расте апетита за власт. Или пък Червената Шапчица, която я влече да отиде при баба си, но пък се шмугнала в леглото на вълка. Лошото е, че не можем да видим в нито един от съвременни приказни герои топки. Нито огнени, нито черни, както в Кристалния Джакомо.

Тази седмица излезе докладът за върховенството на закона, с който Брюксел оцени напредъка на държавите членки. Той предизвика шумни въздишки на неудовлетворение. Воплите на част от опозицията заприличаха на онова познато „Моля другарко, Иванчо ме бие”. Нормално – част от същите приказни герои са свикнали с Големия брат. Този, който раздава заповедите, този който санкционира, този, по чийто правила трябва да живеем. Без да разбират, че Брюксел не е като Москва. И Европейският съюз не е като Съветския съюз.

Истината е, че ако трябва да решим въпроса с корупцията, това зависи само и единствено от нас. Никой от Европа няма да дойде и да ни учи, че като те спрат на пътя, защото си минал на червено, първият ти въпрос не трябва да бъде „не може ли да почерпя”. Няма да ни учат, че когато искаш да заемеш определена позиция, не трябва да си братовчедка, стринка или шурулинка на бъдещия си началник. Няма да ни учат и как да ловим онези, които искат да откраднат парите от европейските проекти, за да ги инвестират в салфетки по чалга купони или в някоя лъскава лимузина. Това зависи от всеки един от нас.

Някак си твърде фалшиво звучи, когато си разследван за пране на пари да се представяш за герой в борбата с корупцията. Или пък когато те удари политическата шизофрения и хем си бил коалиционен партньор, хем обаче не напускаш властта на същия този, срещу когото сега протестираш.

Затова след като докладът за върховенството на закона не съдържаше бленуваните унищожителни критики към България, дойде ред на проекта за резолюция, която ще се разгледа от Европейския парламент. Остава съмнението, че зад евродепутатите социалисти и зелени, които одобриха текста, гърми ехото на протеста от софийските жълти павета. Странно е как наред с мераците за конституционни реформи в съдебната система в проекта се пробутват за пореден път посланията за засилване на защитата на правата на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните. Както и готвените поправки за измисленото македонско малцинство в България. Двете теми са някак свързани, защото винаги съм смятал, че македонската идентичност е нещо като третия пол. Роден българин, с насадено сръбско самосъзнание, накрая си правиш някаква своеобразнва операция на историческия джендър и се раждаш като потомък на отявления хомосексуалист Александър Македонски. Македонска националност родена в епруветка на Коминтерна. Това обаче е червена линия, която не трябва да се преминава и би трябвало всички български евродепутати да се противопоставят на подобни похищения на българската история. Що се отнася до правата на гейовете. Ще бъде хубаво да се знае точно откъде идват тези гласове.

В Швеция социалдемократката Моника Грьон се превърна в знаме на пропагандата за легализиране на инцеста. Иначе казано на кръвосмешението. Преди години един от факторите в Европарламента от Зелените, Даниел Кон Бендит изрича следните думи „Фантастично е усещането, когато едно момиченце на пет или на пет и половина годинки започне да те съблича. Фантастично е, защото е игра, една еротично-маниакална игра.” Още преди 40 години, на един от партийните си форуми Зелените предлагат да се легализира педофилията. Отвратително, нали?

И сега идва основният въпрос – точно такива хора ли трябва да ни учат как да подреждаме живота си? Точно от такива хора ли ще получаваме съвети как да реформираме държавата си? Мисля че отговорът е ясен. А сега се замислете и за българските им аватари, които въздишат по зелените и крайните левичари и ги канят по протестите, за да бъдат тяхната европейска индулгенция. И тъй като въздишат по тях, струва ми се логично да им посветя финалът на стихотворението „Въздишки” на същия Джани Родари: „Бих могло, ако умеех… бих дошло, ако посмеех…Да, каквото да говоря, то ми пречи да го сторя! Просто е за съжаление това Условно Наклонение: тъй да го измъчва едно „ако“ нищожно — бихме му помогнали, ако бе възможно!”