Любо Огнянов: Синият жълтопаветен интернационал под дъгата

От Фейсбук профила на журналиста Любо Огнянов

В началото на тази седмица България отказа да одобри преговорната рамка за Северна Македония. Извън сухият дипломатически език по този начин нашата страна отложи старта на преговорите за членство в Европейския съюз на нашите югозападни съседи.

 Така след 30 годишно дундуркане на титовските носталгици от Скопие, най-накрая българската дипломация показа характер, достоен за уважение. Да си призная и аз от години се отнасям прекалено романтично към т.нар. Република Северна Македония. Защото вярвам, че за всеки българин това не е просто най-новата държава пръкнала се на картата след разпада на Югославия, а Македония – най-тъжният символ на нашия национален идеал всички българи да живеем в една държава.

Идеал, който е посечен след Берлинския конгрес. Идеал, срещу когото са били всички велики сили. Но за този идеал са умирали стотици хиляди българи. Всеки един има някой прадядо, който е бил на фронта или по време на Балканската или по време на Първата световна война. Когато заедно с предците на днешните жители на т.нар. Република Северна Македония са се били рамо до рамо под едно знаме – бяло, зелено и червено. И са оставяли костите си или на Дойран, или на завоя на река Черна и на десетките места по фронта. Умирали са с името България на уста.

Тогава прадядовците на днешните северномакедонци сами са се записвали в редовете на българската армия като доброволци. Не в сръбската и не в гръцката армия. А в българската. Защо ли – на този въпрос днешните т.нар. „историчари” в Скопие трудно могат да намерят отговор. И само малоумно повтарят заучените опорки от времето на Югославия, че предците им са били насилствено мобилизирани в редовната българска армия.

Как може насила да мобилизираш граждани на чужди държави може би могат да си измислят само тези псевдоисторици. А върхът на пародията беше карикатурата, в която комплексарите от Скопие превърнаха столицата си в стиропорен Дисниленд, в който репликите на древногръцки сгради, съжителстват с триумфални арки и паметниците на приватизираните от коминтерновските историчари Александър Македонски, Самуил и Гоце Делчев.

Такава е цялата претециозна история на Северна Македония – бутафория на стиропор, с дъх на сръбска плескавица и дюлева ракия. По ирония на съдбата в самата Сърбия отдавна са преживели епохата на Югославия. Белград отдавна се отказа от култа към личността и развенча хърватският генералисимус Йосиф Броз Тито. Парадоксално, но най-големите югославски носталгици живеят не в Белград, а в Скопие. Вкопчени в измислената си в коминтерновските кабинети македонска идентичност те не могат да погледнат напред, а са обърнати само назад. Когато обаче страдаш от исторически комплекси най-тъпото решение е да крадеш собственото си минало.

Да унищожиш гробовете на прадядовците си, защото на надгробните камъни пише, че са били част от българската освободителна войска. Да изчегърташ очите на светците в църквите, защото пише, че са българи. Само че историята не е пластична хирургия. Да, може да си смениш името, в днешно време даже и пола може да си смениш, но трудно може да смениш родителите си, тези, които са ти дали живот. Днес в т.нар. република Северна Македония се опитват да направят точно това.

Разбира се, всеки има право да смени името си. Или да си смени пола. Един вид да минеш под историческата дъга и от мъж да станеш жена. Или от българин македонец. Или от комунист – демократ. И сега се сещам колко хора и тук в България минаха под идеологическата дъга. След решението за преговорната рамка на Скопие отново на барикадата бяха мобилизирани старите муцуни. Те са калени във повратливите движения и с годините пируетите им са потвърдени нееднократно.

Един политолог, когото мълвата свързва с аспирантско място в Института по история на БКП започна да громи правителството, че е спряло т.нар. Република Северна Македония по пътя към Европейския съюз. Друг любопитен факт от биографията на този чокек е, че баща му е бил, забележете, кореспондент на Работническо дело в Москва. И то не кога да е, а през 60-те години. Само си представете какви хора работеха в официоза на БКП тогава. А сега преценете колко ценен кадър трябва да си, за да те изпратят като кореспондент в Москва.

Едни от изследванията, които е провеждал неговият син, този днешен герой на либералния демократичен дух, преди 1989 г. са били свързани с историята на комунистическото движение в националноосвободителните движения в Западна Европа.

Друг новоизпечен либерал, чийто способности са стигнали само да слухти и да доносничи какво са говорили състудентите му, днес смело разсъждава от екрана дали националната идентичност е постоянна величина. Ами то това не е като в Държавна сигурност, драги ми доноснико, когато довчера си се клел във вярност към сърпа и чука, а днес се събуждаш с антикомунистически идеали. Или пък идеологическият гуру на днешната градска десница, един от големите приватизатори, чийто баща беше в ръководството на любимото на Живков ловно стопанство.

Спомняте ли си онзи рефрен от песничката в началото на промените – „Синьо елече Дертлиев облече, синьо обаче с розов хастар”. И днес 30 години по-късно розовият хастар лъщи под саката на синия интернационал. Същите тези хора сега скачат в защита на социалиста Зоран Заев и призовават България, също като онези около Вардар, да заплюят предците си.

Да забравят костите на дедите си останали по бойните полета за свободата на онази Македония в българския идеал. Да избодат очите на героите, защото времето се било променило. Нормално е – те вече са минали под дъгата веднъж преди 30 години. Но тук вече не става въпрос за жалките политически боричкания, чиято цел е да се докопа кокъла.

Тук става въпрос за национални интереси. Никой няма право да посяга на паметта на моите и на вашите дядовци и прадядовци. Да заличава подвига им. Да изчегъртва имената от надгробните им камъни. Може синият интернационал от жълтите павета да го влече отново да мине под дъгата. Аз обаче оставам тук. Заедно с достойноството и честта на рода ми, на който съм наследник. Който е бил и ще остане български. Завинаги.