Любомир Канов: Западните хора са много по-неразглезени пред трудностите от нашите сънародници

От Фейсбук профила на Любомир Канов, психиатър и писател

Не мога да забравя една гледка от 1998 година в Канада. Пътувах от Ню Йорк до Монтреал с колата си след катастрофалната ледена буря, малко след Нова Година, за да видя брат ми. Магистралата, Слава Богу, беше вече изчистена. Тя минава през гористите местности на север през Вермонт до границата с Канада и покрай езерото Шамплейн. Гледката беше апокалиптична.

Никога не можех да си представя какви ужаси може да причини разярената природа даже на една свръхорганизирана и развита страна. Първо да кажа, че доколкото можеше да види погледа, всички вековни крайпътни гори бяха напълно унищожени. Стърчеха само стъблата им. Дърветата бяха оголени, разцепени и съблечени от короните си, а стъблата им приличаха на снопове клечки за зъби. Огромните 50 метрови далекопроводи за високо напрежение със стоманени конструкции бяха сгънати и осукани до земята, разкривени и прекършени, сякаш бяха направени от някаква мека тел, а дебелите високоволтови проводници бяха изпокъсани и стърчаха из заледената пустиня. Навсякъде цареше абсолютна разруха и унищожение. По новините бяха съобщили, че са загинали около 40 души, но цялата територия остана без ток няколко седмици подред и търпеше ужасни лишения; пълно спиране на целия живот на обществото, училищата, бизнесите и невъзвратими загуби за най-малко един месец, преди постепенно да започне всичко отново да функционира. Горите се възстановяваха близо 20 години след това и може би и досега ненапълно. Нито един канадец обаче не възропта и не се разсърди на своите служби за възстановяване, на пожарникарите или на своето правителство. Всички задружно си помагаха, доколкото можеха, притичваха се взаимно за помощ един на друг и живяха в големи лишения в тази люта зима. Причината за това бедствие беше един зловещ циклон от север — арктически вятър, който загреба влажни маси от Големите Езера и ги завъртя в леден дъжд, който обви всичко в многотонни ледени окови: дървета, стълбове, антени, всякави конструкции и ги смаза с тежестта си, изпочупи ги, а после ги срина с ураганният вятър.

Защо разказвам това, ли? Ами, просто като го сравнявам с дебелия млад мъж от Силистренско, който беше толкова побеснял дето не може да си опече филийката с еленски бут поради снежната еднодневна буря, че нахлу с нож в ръката в местното Енерго, за да си иска незабавно да му пуснат тока.

Разни хора, разни идеали, разни култури…

Няма да досаждам с нравоучения, само ще кажа кратко от личния си опит, че западните хора са много по-неразглезени и много по-твърди пред трудностите от нашите сънародници, въпреки, че живеят в много по-развит свят. Социализмът нанася увреди на националния манталитет и те са дълготрайни. Нещо като канадската гора —трябват много години, за да се възстанови. Българите преди да дойде “комунизма” са били твърди и корави хора, има и сега доста такива запазени читави и достойни наши сънародници, които безкористно се втурват да помагат в бедствия и си изпълняват дълга и работата както трябва. Но едно огромно множество, възпитавано от соца, очаква пасивно някой друг и най-вече министър-председателят лично да ги спаси от бурята, а ако може и от личната им небрежност и липса на отговорност към техните собствени местни проблеми. Достатъчно е да се види как и за кого гласуват, или как не гласуват, как се държат на пътя, в работата си и при обща природна беда.

Може да звучи непатриотично, но това е положението.