Мутафчиев за БСП: Тези хора живеят на друга планета, има носталгия по привидната сигурност на комунизма

Интервю на Васил Василев, Фактор.бг

- Г-н Мутафчиев, защо все още има носталгия по Тодор Живков, а няколко преподаватели дори се опитват да вкарат комунизма в учебниците по история и да предадат „ореола“ му и на младите хора?

- В България има една приказка – всяко чудо е за три дни. В България има носталгия по сигурността, която имаше при семейните доходи. Дали работиш, или не работиш, ти пари ще получиш. Българинът още повтаря „максимата“ от времето на Тодор Живков – „ние ги лъжем, че им работим, те ни лъжат, че ни плащат“. В крайна сметка имаше едно непрекъснато надлъгване, в което хората си мислеха, че живеят спокойно. По времето на социализма имаше привиден ред – не се говореше за кражби, убийства и изнасилвания, не се знаеше за тях, но не защото ги е нямало, а защото нямаше свобода на медиите. Четеше се само това, което пишеха в „Работническо дело“ и „Отечествен фронт“. Там нямаше информации за пребит старец или за ограбена и изнасилена бабичка. Това обаче не означава, че нямаше такива неща. Тогава възрастните хора нямаше и на кого да се оплачат. Сега масово имат „умни телефони“, с които веднага могат да снимат клип и да го изпратят до някой сутрешен блок. Имаше и една приказка – „законът е за кон, а не за лъв“. „Лъвовете“ законите не ги ловяха. Имаше и почивни бази по Българското черноморие и по планините, които бяха само за партийния състав. Всички знаехме, че ако си близък до партийния лидер, можеш да отидеш за един ден и да ядеш кюфтета по 0,8 стотинки. Базата и плажът на Златни пясъци, например, бяха оградени и не можеше всеки да влиза. Тази носталгия именно провокира някои българи да пищят за времето преди 1989 г. Наистина, имаше някакъв ред, но не означава, че всички трябва да сме облечени еднакво и всички бяхме сиви. Не е аргумент да се изпитва носталгия по подобно време. Дано комунизмът да не се връща никога, но е хубаво да се знае, за да не ни го представят като някаква панацея.

- Днес по-лесно ли се живее? Хората на културата също изпитват сантимент към годините на заслужили и народни артисти, когато държавата ги обгрижваше?

- Днес животът е труден, но е труден за всички, а не само за някои. В цял свят е така, където има демокрация. Държавата се грижи за своите поверени културни институти, но всеки има право да ползва държавни средства, които обаче са по фондове за проектофинансиране. Т.е., ако си млад, умен и креативен, може да се ориентираш в интернет и да кандидатстваш със своя проект. Ако той обаче не става, пищят, че държавата не се грижи за изкуството. Всеки, който е избрал пътя на свободния творец, се оправя сам. Основният закон за една държава като нашата, е този за Държавния бюджет, който трябва да се изразходва така, че да има пари за всички – и за децата, и за пенсионерите, и за войниците и т.н. А навремето имаше много хубава приказка: „Говорят си двама актьори. Единият казва: - Георги, Георги, ти ядеш народна заплата. Другият му отговаря: - Не, Георги, ти ядеш народна, аз ям заслужила“. Това е като почетното гражданство. Аз съм почетен гражданин на Тополовград и имам правото да ползвам безплатно градски транспорт и градската баня, ако има такава, и гробно място. Последното най-много ме грабна, защото един гроб вече струва 2 000 лв., така че това си е преференция. Творците навремето са се стремели да работят и да стигнат до някакво звание, което им носи „20 лева“ отгоре върху заплатите, а навремето това бяха пари. Освен това, когато по телевизията кажат, че гостува „заслужилият артист“, хората гледат с друго око. Мисля, че без званията днес живеем по-лесно, защото то е само една притурка. С какво са по-различни например доцентите, професорите или академиците днес? Само с това, че титлите им носят повече пари. Нямаме право да сравняваме двете времена. Все едно да спорим за разликата между Мерцедес и Жигули.

- Корнелия Нинова и съпартийците ѝ от БСП обещаваха високи заплати и пенсии на Бузлуджа. Успя ли да ви убеди?

- Аз имам чувството, че тези хора не живеят в България, а на друга планета. Ти виждаш каква е икономиката и състоянието на най-големите държави в света, виждаш състоянието и на България, която е стигнала дотук, заради некачествения преход, а в същото време обещаваш на народа по-високи заплати и пенсии с лека ръка. Парите освен, че се печатат или са в монетния двор, трябва да са обезпечени. Нали, за да гарантираш по-големи приходи, трябва да имаш по-добра икономика и производство. И аз мога да обещая, че от утре моите колеги ще взимат по 5 200 лв. заплати, но познавам добре състоянието на държавата, методиката, по която се финансира българският театър. При делегираните бюджети, всеки директор сам може да определя заплащането в театрите. А едно време се плащаше „окръжно“ – театърът казва, че иска 2000 лв. отгоре, и Министерството на културата ги отпускаше. Вече трябва да произведеш спектакъл, който да се гледа от повече публика, която ти формира бюджета с парите, които си плаща за билетче.

- Одобрявате ли политиката на министър Боил Банов, успява ли да се справи с проблемите в културата?

- Първо искам да направя една уговорка – работата на синдикатите не е да се карат с държавата, а да влизат в диалог и много балансирано и премерено да работят с институциите. Когато трябва да се удря по масата, трябва да се прави и то категорично, но когато за това има силен мотив. Като Председател на Съюза на артистите в България, аз съм длъжен да работя с всички министри и всички правителства в държавата. На този етап, по пътя си съм срещнал осем, а Боил Банов е деветият, с когото работя. Най-смело мога да заявя, че бях истински щастлив, че той беше назначен за министър на културата. Това е човек, който идва от нашите среди и познава изключително добре системата на българския театър, интелигентен и балансиран човек. На мен лично не ми се наложи да го уча тепърва на терминологията и на начините, по които се работи в театъра, за да стигнем до някакъв консенсус. С общи усилия двамата сме успявали да предпазваме системата от трусове, които биха рефлектирали на над 3600 души в около 60 театъра и на техните семейства. Наскоро бяхме в театъра в Кърджали на общо събрание, след което хората си тръгнаха по-спокойни, защото изслушани от представител на държавата и бяха разбрани техните проблеми. Обсъди се какви спектакли ще има, каква ще е концепцията и програмата и т.н. Мислим през следващия сезон да обиколим и другите театри в България, за да имат след това творците яснота за всичко.

- Има ли намеса на Русия в театрите ни, правят ли се опити да се налагат руски постановки?

- Днес ще е малко трудно да се налагат руски постановки. Позицията, която заемам, не ми позволява да се намесвам в репертоарната политика. Меся се, когато има прекрачване на закона спрямо колегите. Руско влияние има не спрямо налагане на постановки в театрите, а от гледна точка на „руска култура“. Нека не забравяме, че българският театър е създаден по модела на руския, като репертоарен театър. По начина на финансиране, държавата се грижи за театъра, в който има работници, които получават заплати от бюджета. В театъра се изработва репертоар, в който се предлагат определен брой постановки на сезон. Хората, които са на държавна заплата, са ангажирани да играят в тях.

- Продължава ли театърът ни да е репертоарен?

- Българският театър продължава да бъде репертоарен, но с малко уточнение – вече в състояние на нова културна политика. Тя дава възможността театрите да не бъдат финансирани директно от държавата, а според това, колко е спечелил конкретният спектакъл или театрален сезон. Т.е., директорите, когато видят, че дадена постановка се гледа от повече хора, ще могат да я предлагат и на други театри в страната. Средствата от това му дават възможност да реинвестира в нови постановки и в заплатите на служителите си. Сега актьорите предпочитат да играят, а не както при социализма, защото ако 2 сезона не си на сцената в нова роля, директорът има право да те освободи, тъй като не си му нужен. Той би взел млад актьор, който ще влиза във всяка роля.

Заглавието на Фактор.бг: Христо Мутафчиев: Има носталгия по привидната сигурност, която имаше по времето на Тодор Живков