Не просто не вървим към включване на хората с увреждания в обществото. Вървим към тоталното им изключване

От Фейсбук профила на Петър Кичашки, юрист и изпълнителен директор на Института за модерна политика

Едно време мечтаехме да няма дневни центрове за хора с увреждания. Причините бяха следните и те са все още валидни, прочее:

1. Дневните центрове са мини-институции. Да, нямат решетки на прозорците и условията са нормални, но това са в сърцевината си изолационни центрове, в които хората с увреждания са затворени. Дали изолационният център е в Могилино, или в центъра на Варна е ирелевантно. Той си е все изолационен център и то такъв, за който се дават европейски пари, при все че цяла Европа работи за деинституционализация.

2. Целта е хората с увреждания да живеят в социума, да са включени в обществото, а не да са външни за него. Хората с увреждания, да, дори и онези с много тежки увреждания, могат да са интегрална част от гражданския стокооборот. Могат да работят, да плащат данъци, да създават семейства, да генерират просперитет за себе си, близките си и обществото. Това е човешки ресурс, който ние не ползваме. Ние изолираме хората с увреждания, с което губят и те, губи и обществото, губи и държавата, губи и бюджета, всички губят. Вместо всички да печелят, всички губят.

Тези валидни аргументи са си все още валидни, разбира се. Но днес, след четири години политическа криза, нещата са отишли много далеч. Вече спираме да мечтаем за деинституционализация, защото поне наличието на дневни центрове в някаква степен облекчава живота на някои хора с увреждания и на близките им. Решението е лошо, но поне е решение. Но след четири години на политическа безтегловност, вече дори не сме на фазата да изграждаме дневни центрове. Във Варна граждани протестирали срещу изграждането на дневен център, защото не искали хората с увреждания в квартала си. “Ами ако тръгнат по улиците какво правим”, казват някакви тетки с най-искрено притеснени.

Разбирате ли къде сме? Не просто не вървим към включване на хората с увреждания в обществото. Вървим към тоталното им изключване. Вече не ни стига, че са затворници в институция, искаме и тази институция да е някъде в гората. Или на кораб в морето. Въобще, не просто няма да ги включваме тия хора в обществото, а обратното - ще ги изключваме. От това да ги заточваме по каторги, до това да почнем да ги “евтаназираме”, крачката е една. Как се нарича изолирано от обществото място, в което затваряме едни хора и ги превръщаме в затворници въз основа на някаква тяхна характеристика, която не зависи от тях? Концентрационен лагер се нарича.

Защо казвам, че това е функция на липсата на политическа стабилност? Просто - аксиома е, че в условията на политическа турбулентност, онези, които са най-безгласни и слаби в обществото, изпадат от дневния ред на същото. Хората с увреждания не са тема, когато правим избори през петнайсет минути. Допълнително липсата на управление докара до там, че една от най-важните правозащитни институции - омбудсмана - фактически не съществува, а държавата така и не стигна до създаване на Държавна агенция за хората с увреждания. Тези две институции, ако функционираха, щяха да търсят активна защита на хората с увреждания. Но и това го няма.

Въобще, намираме се на много лошо място, скъпи приятели. Дано онези, от които зависи обществените страсти да започнат да се успокояват, да си дават сметка за катастрофата, пред която сме изправени. Дано.