Нека уважаваме РАБОТЕЩИЯ човек малко повече

От Фейсбук профила на Доброслав Димитров от  Българската асоциация на софтуерните компании

ЕДНА ЛИЧНА ИСТОРИЯ

В периода 1995–1999 работих три години и половина като pizza delivery в САЩ. Правех около 30 часа седмично в учебните месеци и стигах до 60 през ваканциите. Заплатата беше $5.25 на час плюс мили и бакшиши. Тази втора част е важна, защото 5 долара не стигаха доникъде, а можеше да си докараш още около 4–5, ако успееш да направиш достатъчно много поръчки и попаднеш на добри адреси заради бакшишите.

Работата е много тегава — постоянно се съревноваваш с часовника. Покривахме област в радиус 15 километра, нямаше GPS — просто преди тръгване гледаш картата и запаметяваш къде трябва да стигнеш. Ако спреш да си гледаш картата в колата, със сигурност ще закъснееш. Поръчката трябваше да стигне до 39-ата минута. На 60-ата е безплатна. В тези 39 минути влиза и приготвянето ѝ.

Нормалната бройка за опитен шофьор беше да вземе 3 поръчки. Тези, които бяхме много опитни, в пиковите часове взимахме по 5, като беше ясно, че петата може и да е безплатна. Обикновено хората, поръчали в дъждовна петъчна вечер, имаха толеранс, ако им закъснееш, но не винаги. За тези три години и половина съм занесъл 2 безплатни поръчки — първата, защото тотално не можах да се оправя с картата, и една такава пета, която беше на над 20 км и просто нямаше шанс.

Работата беше опасна и по друга линия — на табелките с имената ни стоеше надпис: „Нашите шофьори не носят повече от 20 долара в себе си“. Оставяхме личните си пари в магазина и след всяко излизане имахме личен drop box, където оставяхме парите и чековете, с изключение на 20 долара.

Стресът да караш по ръба на правилата и оттам постоянно да си на максимално внимание, защото караш, но трябва и да гледаш табелките на улиците, номерата на къщите, къде да спреш; да попадаш на сърдити и агресивни хора; плюс факта, че някъде може да попаднеш на безумец, който да ти опре пистолет в главата за 20 долара — това не може да се обясни на човек, който не е работил такава работа.

Следващият огромен стрес за всеки шофьор е да го спре полиция. Ако ти вземат книжката, оставаш без прехрана, а както казах, по презумция караш по ръба. Дори години след като се върнах от Щатите, когато видех сини лампи зад себе си, преживявах мини паник атака, макар това вече да нямаше значение.

Но интересното беше друго — спирали са ме полицаи, докато съм разнасял поръчки. Я за неправилен обратен завой, я за неспиране напълно на стоп. При обикновени обстоятелства това е директна глоба, без изключения. Но когато полицаят дойдеше и видеше чантата с поръчките, питаше: „На работа ли си?“ При утвърдителен отговор само ти казваше: „Внимавай за в бъдеще“ и те пускаше.

В САЩ. Страната на полицейщината. Хората ни влизаха в положението.

В богатите квартали много често можеше да вземеш много висок бакшиш дори да си закъснял, защото човекът те посрещаше с думите: „И аз съм работил това, докато учех, знам как е“, след което те окуражаваше: „Бъди упорит — виж къде съм аз сега.“

Ако трябва да се спра на едно нещо, което съм научил в САЩ и съм абсолютно сигурен за него, е следното — там има огромно уважение към РАБОТЕЩИЯ човек. Точка. Без значение каква е професията, дали е метач или банкер — работещият човек се уважава.

Дори не искам да си представя какъв стрес е да си delivery в град като София, където няма къде да се спре, има брутален градски трафик, нямаме нито една номерация като хората, улиците се пресичат под произволни ъгли и си сменят имената през 200 метра. Идея си нямам как се справят тези хора, но знам едно — работят по ръба на човешката психика.

И да, могат да са дразнещи — сменят рязко линии, спират рязко на първото видяно място, изскачат на аварийки и правят всички други магарии, които правят хората, работещи такава професия. Но всъщност това е единственият възможен начин да се работи тази професия. Единственият.

И всички ние, които в петък вечер, докато вали, си поръчваме храна от удобството на дивана, трябва да проявяваме толеранс. Когато нормалните хора се прибират по къщите заради лошо време, шофьорите на доставки излизат навън.

Обръщам се към всички, които не са работили тази професия — и да ви закъснее поръчката, давайте бакшиш. Обикновено при закъснение човекът се е смазал от бързане, но просто не е имало начин.

А ако е спрял малко накриво… ще тръгне след 2 минути, за да продължи състезанието с времето към следващата си поръчка. Докато вали. Докато гърми. Докато е тъмно.

А после ще се прибере смазан вкъщи, дълго след като ние, поръчалите храната, сме си хапнали и легнали.

Нека уважаваме РАБОТЕЩИЯ човек малко повече.