Николай Денков е опасен за висшето образование

Месец след парламентарните избори суетнята на водещите политически сили показва, че за победителите от ГЕРБ най-добрият вариант е да управляват заедно с „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ (ПП-ДБ), или да се отиде на предсрочни избори.

Логиката за тях е да не отдалечават ПП-ДБ от управлението и да не им дават индулгенция за тежкото състояние, в което се намира държавата, каквато би било едно правителство без участието на така наречените "партии на промяната". ПП са виновни за днешната криза с бюджета, но ще посочат всички след тях за виновници, ако останат в опозиция.

В същото време евентуално управление в тази тежка икономическа и фискална ситуация ще струва загуба на популярност за всеки, който се нагърби със задачата, и победителите не желаят да се изложат на това сами, наливайки гориво в машината на най-големия си противник.

За ПП-ДБ, които все повече приличат на лаладжии, номинацията за премиер на академик Николай Денков е най-доброто. Надежда Йорданова не можа да подготви каквито и да било наченки на съдебна реформа като правосъден министър миналата година. Асен Василев, макар да отрича, е виновен за нерадостното състояние на бюджета, а Кирил Петков вече знае, че държавното управление не е лъжица за неговата уста. Христо Иванов просто не е луд да се хване на хорото в такъв момент.

Николай Денков обича да стои в сянка, но все пак може да се направят някои изводи от работата му като министър на образованието в правителството „Петков“. Миналата година той опита няколко пъти да прокара подобие на реформа във висшето образование, които публиката на ПП-ДБ оцени положително, макар и незаслужено. Първият път Денков директно предложи окрупняване на университети на географски принцип. Поднесе идеята като възможност за синергични ефекти, оптимизиране на дублиращи се функции, създаване на по-голям потенциал за научна дейност, успоредно с преподаването. Краен резултат – по-малко пари, повече качество.

Идеята естествено не мина заради хилядите подводни камъни, които крие едно масово прекрояване на картата на висшето образование, без да се отчитат достойнствата, постиженията и уникалните характеристики на отделните висши училища. Настроил срещу себе си академичната общност, която не преизбра за председател на съвета на ректорите професор Герджиков от СУ (смятан за един от поддръжника на идеята), Денков я оттегли само за да я преформатира. Той предложи нормативно вдигане на заплатите за младшия преподавателски състав – преподаватели и асистенти, без пари за това да са заложени в бюджета на висшите училища и изправи редица университети пред фалит, нормативно вдигайки разходите им, без да ги подсигури със съответния ресурс.

В същото време Денков предложи 20 милиона допълнително финансиране, но под условие, че висшите училища тръгнат към сливане, приемайки единна методика за утвърждаване в академични степени. Това автоматично щеше да лиши университетите от между 30 и 50 % от професорския и доцентския им състав и те пак щяха да се принудят да тръгнат към сливане. Не от безпаричие, а защото „нема хора“.

Напъните на академика са поредният пример как едно безумие може да мине като геройство в очите на най-гласовитата политическа прослойка – тази, която постоянно търси участие във властта, въпреки непропорционално малката си тежест спрямо всички политически сили.

Феновете на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, както и всеки, който някога се е почувствал недооценен в изпитването си от някой професор, приеха и запомниха усилията на Денков като единствен реформаторски импулс на правителството на Кирил Петков. И точно затова днес Николай Денков изглежда в очите им толкова подходящ за премиер. Човек, познаващ администрацията. Човек, търсещ промяна. Човек, работещ за нея.

Оставяме настрана, че тази промяна щеше да лиши младежите на България от достъп до най-иновативните специалности и програми, съставени в партньорство с бизнеса, защото точно така малките висши училища с професионална насоченост се адаптират в конкуренцията с университетите мастодонти. Оставяме настрана, че подобен ход щеше да заличи качествени образователни продукти, лаборатории и заетост, за които се избиват чуждестранни студенти и водещи до високи доходи на завършващите. Въпреки всичко, Денков вече е реформатор с биография, а не с голи намерения в очите на своя електорат.

Ако не беше страха от репресивни мерки (по подобие на арестите на Борисов, Горанов и Арнаудова) ГЕРБ, а и останалите политически сили, щяха да се стремят да овластят ПП-ДБ, позволявайки им да разгърнат некомпетентността си за втори път начело на изпълнителната власт.

Така, когато се провалят, наследявайки собствения си бюджет, без да има с кого да се оправдават, вече дори най-претенциозната част от електората им ще знае, че държавното управление не изисква само претенции за корупционна девственост, но и качества, които ПП не притежават.

Големият риск на такова политическо поведение е държавнически. Ако ПП-ДБ се доберат до власт, а Николай Денков стане премиер, той може да реализира в някаква степен необмислените си намерения за реформа във висшето образование.

Специалистите знаят, че окрупняването на висшите училища е идея, първоначално формулирана от последния образователен министър на ГЕРБ Красимир Вълчев, но в съвсем друг вид. Неговият подход е за осъзнато и доброволно обединение в университетски консорциуми и запазване на академичната административна самостоятелност на отделните висши училища. Всяко по-задълбочено сливане от своя страна трябва да е осъзнат и пожелан акт между самите университети, гласуван от техните общи събрания, а не под дулото на пистолет под формата на бюджетна принуда. Точно като заместник на Вълчев Денков припознава инициативата като шанс да му донесе реформаторска слава и решава да я осъществи по най-радикалния и грешен начин.

И сега, ако стане премиер, а защо не и в евентуален кабинет след нови предсрочни избори, най-големият риск е управленската некомпетентност на „Продължаваме промяната“ да мине и през нанасянето на непоправими щети в сферата на висшето образование.

Когато Симеон Дянков реши да закрие Агенцията за икономически анализи и прогнози, той лиши държавата от единственото звено, което може да коригира изпълнителната власт, било то и само с вътрешноведомствени доклади, които не се виждат от широката публика. Останалите без работа икономисти веднага си намериха препитание в банковия сектор и чуждестранни компании, но държавата вече 13 години не може да възстанови подобно изследователско звено.

Същото ще се случи и с висшето образование, ако Николай Денков получи картбланш за реформаторскити си пориви – ще сгреши, ще го разберем всички, но със закъснение. Няма да пострадат качествените асистенти, доценти и професори, които работа винаги ще си намерят. Ще пострадат младите, които ще загубят достъп до достъпно и качествено образование. Да, висшето образование в някои сфери все още е от малкото експортноориентирани и конкурентоспособни продукти на България.

Големият проблем е, че в сметките си политическите сили може да не възразят пред такава форма на жетвоприношение, стига „Продължаваме промяната“ никога повече да не станат сериозен политически фактор. Подобно на гамбита в шаха, когато играч жертва силна фигура, за да се сдобие с позиция, от която по-ефективно да разгърне атаката си, висшето образование може да се окаже онази система, която партиите да пожертват.

Ще е полезно тактически и политически, но ще е пагубно в държавнически и исторически смисъл.

Коментар на Стефан Антонов за „Гласове“