От мрежата: В нашата територия животът не струва и пет стотинки

А сега си представете филм с името “Да срещнеш следродилната депресия”.

Един ден тя чука на врата ви, влиза, става ваш “приятел”, живее в къщата ви, спи в леглото ви и яде храната ви.

Не,Джо Блек, както и следродилната депресия не са плод да въображението.

Те са реални, има ги, заемат пространство.

Често я държиш за ръка, защото е инфантилна и на гръб я носиш, защото е мързелива.

Като с най-добър приятел често си говорите.

Съветите ѝ са удобни.

- Не е нужно да ставаш, проспи и този ден.

- Не е нужно да се храниш, сипи си вино.

- Не е нужно да правиш каквото и да било, дупката, в която живееш е най-реалната реалност. Не можеш да се измъкнеш, не можеш да се пребориш…всъщност не е и нужно. Заслужаваш го, тук си защитена.

Така или иначе не се справяш нито като майка, нито като съпруга, нито като жена.

-Някой ще умре. Детето ти…ти…някой.

Имам три деца, родени в три различни държави. Първото в Мадрид преди 17 години, второто в Англия и третото в България.

Когато родих Даная, преживях следродилна депресия. Месеци наред плаках и преживявах смъртта ѝ, всеки път различна. Преживявах и своята, имах нужда от подкрепяща среща, а тогава нямах такава. Без да навлизам в подробности, ще кажа, че някак се справих.

С другите си две деца нямах депресия, но след второто раждане имаше нещо, което доста по-късно си дадох сметка какво е и колко полезно е всъщност.

В Англия след раждане те посещават в дома ти, веднъж или два пъти седмично.

Обгрижват бебето, интересуват се как се справяш с хранене, тоалет, спане и не само. Интересуват се и от майката. Тогава се чудех и си казвах “що за тъпи въпроси ми задават тези?” Аз съм балканка мога да се справя с всичко.

Но не бях права.

Сега разбирам, че въпросите от типа happy ли си, плачеш ли, а плаче ли ти се, партньорът ти споделя ли ангажиментите с бебето, искаш ли да поговориш с някого, имаш ли приятели, храниш ли се здравословно, ОБИЧАШ ЛИ БЕБЕТО, са съвсем, съвсем резонни.

Бяха толкова загрижени, че дори ми предложиха безплатен курс по език, за да подобря социалният си живот.

Често говорим за спасяеми животи.

Животът на Биляна беше такъв- спасяем.

Само, че ние не искаме да спасяваме животи, ние сме балканци със загрубели ръце, калени души и твърди характери.

У нас хората с депресия са слаби, непотребни и не заслужават грижа.

Аз наистина се самовъзпитавах да бъда по-сдържана, сговорчива и не толкова нападателна и агресивна на моменти…е отказах се.

Докато не се научим да се грижим един за друг, докато държавата не изгради методологии за грижа за всеки един от нас, докато с лека ръка оставяме страдащи хора да се спасяват сами и докато животът тук на тази територия не струва и пет стотинки, никой, абсолютно никой не заслужава сговорчивост и толерантност.

А докато държавата я няма, търсете помощ сами. Както има ситуации, в които не можем без адвокат, така има ситуации, в които ни трябва психиатър/психолог.