Псевдогрижата за честен вот прикрива политическата изчерпаност

Автор: Искрен Вълчев, Glasove.com

Избори идват, отново звучи мантрата за промяна в начина на провеждането им. Този път се иска не толкова електронно гласуване, колкото машинно или по пощата. А също и урните да бъдат обект на видеонаблюдение. Истерията се превърна в тест за опозиционност – колкото повече виеш срещу сегашното гласоподаване, толкова по-голям враг си на ГЕРБ. Мантрата гласи, че Бойко Борисов манипулирал изборите, затова ги печелел, а след нововъведенията държавата щяла да се освободи от него. Затова президентът Радев, „Демократична България”, Мая Манолова и т.н. се надпреварват кой по-напред ще изнамери панацея, при която след изпразването на урните ГЕРБ няма да е първа политическа сила. БСП леко поизостава в процеса, тъй като електоратът ѝ е консервативен, той не обича промени. Но и без нея драмите стигнаха невиждани висоти. Сдружението на Манолова например събира застъпници в страната, които да следят за нарушения. И официално ги обяви за „паралелна гражданска ЦИК”.

Но Мая Маноловата ЦИК ще брои ли честно?

Ако е така, нека бившата социалистка си направи и граждански съд, тоест народен, за да въдвори и по-справедливо правораздаване. А защо тя не си направи гражданска ЦИК, докато пишеше Изборния кодекс?

Естествено, всичко това е един огромен цирк. На консултациите в президентството никой от многобройните борци за честни избори не постави акцента върху разчистване на избирателните списъци от мъртви души. Само Волен Сидеров отвори дума, но той това лято не бе на площада и не е заслужил внимание. А каква промяна със същите тези списъци?

На пръв поглед в условията на пандемия в едно от предложенията – вот по пощата, има резон. Но не и в контекста, в който авторите му го поставят. Гласуване по пощата е желателно в случай, че целта е да се предотврати заразяване на електорат, застъпници, наблюдатели и членове на избирателните комисии. Но не и че ще направи изборите по-честни. Тъкмо обратното – ще ги направи още по-манипулируеми. И това трябва честно да се казва на хората.

Но преди рисковете за гласоподаването, ще се спра на един базисен проблем. Той касае принципно въвеждането на нови начини на гласуване. Желанията за смяна на стандартната технология, при която бюлетината ръчно се попълва и вкарва в урната, вървят редом с възхода на информационните технологии. Въжделенията за „модернизиране” възникнаха преди петнадесетина години във водещите държави - щом можем да общуваме и да се разплащаме от разстояние, защо да не правим и избори така? Граждани на света света сме, нека да гласуваме от всяка негова точка! Хайде на електронния вот! Технологиите улесняват живота, нека улесним и изборите!

Но ето го базисният проблем – защо, всъщност, следва да улесняваме гласуването?

Защо трябва да го приравняваме до доставка на пица, покупка на дреха през интернет или видеоигра в мрежа? Ако бъде улеснено, не значи ли, че няма да бъде лумпенизирано? Тоест да го упражняват и хора, на които въобще не им пука кой управлява, а просто правят едно от десетките всекидневни „цъквания” върху телефона си? Гласуването висше гражданско действие ли е или консуматорски акт? Кой е вот е по-смислен – на този човек, който отделя от времето си, отивайки на крака пред урната, или на оня, който „кликва”, докато се пече на плажа? Всички тези дилеми са базисни за всяка промяна в начина на гласуване. Безсмислието на улесняването личи най-вече в България, където всеки човек на сто метра от къщата си има избирателна секция, а пред урните няма опашки.

Целият този процес е псевдогрижа за избирателната активност, която прикрива факта, че не технически, а същностни за политиката причини – лица, програми, минали успехи или провали - са причина за пасивността. И в крайна сметка той насърчва единствено лентяи и незаинтересовани хора да кликват между другото, вместо да отделят половин час от времето си.

И макар такъв вот да не струва и пет пари, електронното гласуване бе въведено в някои държави, а в други, като България, „прогресивните сили” неистово драпат до днес за него. Правя уточнението, че хора с уврежданията и българите в чужбина са затруднени при стандартното гласуване. Затова дебатът у нас трябваше да е подчинен единствено на тях.

С течение на времето в добавка в България започна да се твърди, че електронният вот бил начин да се намалят фалшификациите. Братовчед на електронното гласуване е машинното – значи и то противодейства на лъжите. Хайде, ще борим купените гласове и с него! Не след дълго обаче световната практика развенча домораслите умове.

Държави, в които рядко има изборни манипулации, се отказаха да бъдат модерни точно заради манипулациите – Норвегия, Франция, Германия и Швейцария спряха електронното гласуване при различни видове вот, а Холандия - машинното.

После заради „руската намеса” в САЩ при избора на Тръмп, а и по принцип заради възможността от хакване, доказана в десетки разследвания, светът започна да се отнася хладно към дистанционните форми. Възраженията, които и преди това бяха много, взеха да надделяват. Единствено у нас „прогресивните сили” не разбраха, че всичко това вече е изживяло времето си – досущ партийци от първите следдесетоноемврийски пленуми, кълнящи се във водещата роля на БКП. По същия начин до оня ден те настояваха и за дистанционното обучение – не го знаят какво е, но е модерно, значи го подкрепят.

Така стигнахме до днешния предизборен момент, в който президентът и опозицията припяват: „Искаме машинно гласуване”, „Искаме по пощата”. И се правят на слепи: след като по цял свят машините могат да бъдат хакнати, нашите няма ли?

А след като наскоро гробищата пращаха гласове за Байдън „по пощата”, у нас ли няма да има такива, още повече при многото мъртви души в списъците? И по коя поща точно ще се гласува – „Еконт”, „Спиди”, DHL, или чрез перманентно сложените на тезгяха държавни пощи, които никой не иска да купи?

Нима корпоративен или купен вот не може да се осъществява чрез машини или по пощата? ГЕРБ ли няма да намери цаката и на двата вида вот? Или ДПС? В крайна сметка, каквото и да се говори, каквито и „иновации” да се бленуват, най-безопасният начин за гласуване си остава този, при който човек влиза в тъмната стая, лично попълва бюлетината, пуска я в урната, вижда я вътре, подписва се и излиза. А после десетина партийни застъпници броят и проверяват протоколите. Манипуалции, естествено, се вихрят и чрез този вид гласуване, но той е по-сигурен от останалите.

При по-внимателно вглеждане в конкретните сегашни предложения ясно личи за какъв прах в очите става дума. „Демократична България” например смята да заснема чрез застъпниците си всеки протокол и да го качва на „независима платформа”. Но как ще е независима, след като е партийна и кой гарантира, че няма да бъде манипулирана? Да вярваме на сините очи на Христо Иванов? Ами видеонаблюдението? 12 500 секции ще се свържат в обща система? И кое точно ще се наблюдава – урните, протоколите ли, чувалите с бюлетините, близък план, по-общ?... А ако пък ще гласуваме по пощата, пощенските фирми ще ги сертифицираме ли?

Ще признаят ли авторите на идеята, че вот по пощата означава попълнени бюлетини да останат без охрана, пътувайки разстоянието - за разлика от сега, когато всички се охраняват във всеки един момент?

Дори ГЕРБ да бе приел идеите, няма как за 2-3 месеца всички тези неща да бъдат законодателно и технически изчистени. А Радев се върза на цялата тази игра на побратимите си от площада. Проведе безсмислени консултации, в резултат на 5 април той няма да има друг избор, освен да обяви изборите за фалшифицирани – защото и побратимите му ще сторят същото, печелейки резултат около 4%-процентовата бариера.

Тяхната цел е ясна – колкото повече шум вдигат днес, толкова повече провалът им е обезпечен с оправдание.

За всичко после ще обвинят изборната адиминистрация. Но Радев, ако наистина е безпристрастен и загрижен за демокрацията, трябваше да се съсредоточи не върху глупостите им, а върху мъртвите души в списъците, датата, избирайки такава, при която вирусът, предполага се, ще е с по-ниска интензивност (доста след 4 април), и как ще гласуват лицата под карантина.

В заключение трябва да се каже, че две са огромните поражения от цялата галимация.

Първо, тя цели да прикрие очевадния факт, че има достатъчно много хора в България, които неманипулирани гласуват за ГЕРБ.

Всеки може да ги окачествява както иска от собствената си камбанария – глупави, страхливи, нагаждачи... Но те абсолютно доброволно гласуват за ГЕРБ, а враговете на Борисов искат да скрият този факт, бягайки от собствения си провал, че не могат да ги привлекат. Втората щета е в пряка връзка с първата – дебатът вместо за базисната политика, се пренасочва към технически подробности. Така дискусията става странична, показва изчерпаност, а и твърде безопасна за когото да е било.