Разбрах манията на иначе сухарите германци да позахаряват всичко, което се яде…

От Фейсбук профила на Мариела Нордел

За първи път се сблъсках с немската кухня, когато бях на 6 години. В Хавана живеехме в един апартамент заедно с още едно семейство – нещо обичайно за Куба. Жената беше червенобузеста, руса и много бяла - от ГДР, а мъжът от Ориенте и много черен. Имаха дебело, ревящо бебе мулатче и германката постоянно се опитваше да го утеши с някое от нейните пюрета буламачи; може би за това и бебето постоянно врещеше.

Един ден я помолих да ми свари яйца, защото котлонът ни беше газов и не ми се разрешаваше сама да го включвам. Дори с такава проста задача, като варени яйца, немкинята се провали – бяха полу-втечнени и имаха вид на неприятни физиологични течности.

Вторият ми сблъсък беше три години по-късно. Пътувах през Берлин и в хотела ни поднесоха пържола. Голяма беше радостта ми, тъй като идвах от Куба, а там месото винаги е кът. Разплаках се като ми донесоха порцията – вкусната огромна пържола беше съсипана от мармаладен сос, обилно излят отгоре ѝ… И салатата от краставици, вместо със сол, беше поръсена със захар.

Години по-късно, вече като възпитаник на Немската гимназия, разбрах манията на иначе сухарите германци да позахаряват всичко, което се яде – те просто са толкова кисели и стриктни, че само това им остава – да си подсладят живота в кухнята.

Въпреки сладкия ми опит, не заклеймявам германската кухня. Страната е огромна и разликите в кухнята от Източната до Западната, от Северната до Южната части, са също толкова огромни. Аз съм почитател на Прусашките ястия – Берлинската област, както и на тази от югозападната част на страната – в близост до Френската граница.