София се люлее между разруха и самозаблуда

След двудневен престой в София ми е трудно да кажа, кое ме шокира повече — състоянието на градската инфраструктура или човешката палитра около Лъвов мост, споделените притесненията на хората заради очаквания фалит на „Топлофикация“, липсата на сметоизвозване в някои квартали, липсата на нормална канализация в някои от най-луксозните райони... И на този фон — огромните претенции на хора от този град да бъдат незаобиколим фактор в управлението на страната ни. Да решават съдбините, настоящето и бъдещето на България.

Абе хора вие не виждате ли, че градът е задушен от бетон и прах. Презастрояването поглъща всяка зелена площ, а въздухът тежи — не само от мръсотията, но и от усещането за безнадеждност. Улиците са задръстени, агресията е ежедневие, а градският транспорт прилича на подвижен музей на безхаберието. Между скъпите джипове и хората, ровещи в контейнерите, пропастта расте — не само икономическа, но и морална.

Старите сгради рухват, а новите нямат лице. София се превръща все повече в град без памет и без идентичност — място, в което всеки оцелява сам, без да се интересува от общото. Вечният шум, бързината, нервността — всичко това прави столицата град на стреса, в който хиляди хора живеят един до друг, но не и заедно.

През цялото време имах чувството, че София се люлее между разруха и самозаблуда. И някъде по средата стои реалността — сивa, прашнa, изнервенa — която всички отказват да видят.

P.S. Това е и моята столица и искам тя да бъде витрината на моята страна. Тази днешна витрина не е моята!