Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мрежата
  3. Спомен за Милен Цветков, който беше колбасар, за да остане журналист

Мрежата

Спомен за Милен Цветков, който беше колбасар, за да остане журналист

Спомен за Милен Цветков, който беше колбасар, за да остане журналист - Tribune.bg
Снимка:

Текст на Георги Милков, mentrend.bg

Госпожи и господа! С инатливия си характер Милен Цветков държеше фанатично на това обръщение. Не „дами и господа”, а „госпожи и господа”. Така смяташе, че е правилно и така го казваше, всеки път, когато излезеше по БНТ. В началото на 90-те години на миналия век хората в България все още гледаха само една телевизия – националната. Нямаше Нова, нямаше Би Ти Ви. Кабеларките тепърва щяха да набират клиенти по кварталите. Нямаше фейсбук, нито ютюб, защото просто нямаше интернет.

Милен Цветков, за когото в БНТ се смяташе, че е откритие на легендарната Бригита Чолакова, влизаше директно в домовете на хората в най-гледаното време. И хората страшно го харесваха. В един момент той отсече, че не може повече да търпи цензура и се махна. Нямаше в коя друга телевизия да отиде, а тогавашната му приятелка (не помня дали се бяха оженили) тъкмо беше забременяла. Но това не го спря. Просто си тръгна. Отиде да работи в село Горни Лозен до София.

Беше 1995 г. С Милен по това време бяхме много близки приятели, затова с Руми Тонева се вдигнахме с нейната кола и отидохме да го видим на новото му работно място. Тя му направи страхотни снимки, които после публикувахме – той в бяла престилка сред стелажи със салами. Усмихнат, дързък, непукист!

Тогава написах в „24 часа”, че на Запад мечтата на всеки колбасар е да стане телевизионна звезда, докато България е единствената страна, в която може да се случи обратното. Материалът завършваше с цитат от него: „Централната емисия новини е скучна и зрителите си мислят, че това е по вина на водещите. Затова тези, които управляват, да си поемат отговорността. Сега съвестта ми е чиста. Тук няма скрито - покрито - знаеш от колко месо колко салам излиза.”

Милен Цветков бе избрал да емигрира. Не само от цензурата, от суетата, въобще от цялата система, от всичко, срещу което неговата чепата същност и непримирим дух протестираха.

Емигрира в В Горни Лозен.

Не знам дали изкара цяла година там. Дъщеря му Калина тъкмо се беше родила и той събра партакешите и заминаха за Пловдив. Камен Воденичаров, с когото бяха учили заедно в първите класове, беше отворил клуб на име „Казабланка” и му бе предложи да е управител.

Ей така, на майтап, след като беше колбасар, Милен Цветков стана и кръчмар. Един ден отидохме да го видим в Пловдив. Вечерта в „Казабланка” пихме по един голям ”Джак Даниелс” с много лед и прясно мляко (мимолетна изгъзица на ония шантави години) и по едно време той си погледна часовника и каза, че трябва да си иде до квартирата. Както всяка вечер по това време, той излезе от задимения клуб и отиде да къпе малката Калина.

После я остави на майка й да я приспи, а той се върна, за да работи цяла нощ. Тези минути с детенцето го караха да се чувства добре и може би отвличаха съзнанието му от телевизионните бесове, които без съмнение все така не му даваха мира. Защото и кръчмарството също не успя да го задържи за по-дълго. Той беше и в строителния бизнес и в още два-три бранша, но телевизията бе неговото истинско призвание и затова след всяко безумно бягство, той пак намираше път, за да се завърне към нея. Всеки път, когато ставаше я колбасар, я кръчмар, той всъщност го правеше, за да остане журналист.

Защото телевизията бе негова орисия. От дете. Още откакто баща му по изключение една вечер го оставил да гледа „По света и у нас”. Това той ми го е разправял още като се запознахме. Навремето като стажант в „24 часа” правех една рубрика, която се казваше „Първите седем години”. Поради тази причина знам детските спомени на много хора, а на някои дори все още им пазя снимките от детската градина. И на Милен в това число.

Та разказа ми как след една по-буйна игра с други хлапетии в квартала се прибрал вкъщи с кървяща глава, спукана от удар с тухла. Тази вечер, тъй като е ранен и бинтован, баща му великодушно го оставил да поседи в хола и след края на „Лек нощ, деца”.

Така за първи път в живота си гледах „По света и у нас” и то в тежко неадекватно състояние, разказа ми тогава с типичния си хумор Милен.

Явно така се е случила тази магия между него и новинарството, която така и не го пусна докрая.

"Сега спя спокойно не само защото съм уморен от бачкане, а понеже не мисля за излишни неща. Много обичам колегите си от телевизията, но само като се сетя за определени хора в новините, се чувствам щастлив, че вече не съм там. Тия хора страдат от ексхибиционизъм, а точно те, които нямат никакъв усет за новини, никога няма да си отидат. Ако бях останал, трябваше или да се превърна в паметник, или да съсипя съвестта и психиката си".

Тези думи на Милен Цветков са от 1996 г. Но със същата тежест биха могли да бъдат и от по-скоро.

Спи спокойно, друже. Съвестта ти е чиста.


Коментари (0)

Няма коментари.

Добави коментар




Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети
Искате ли връщане на хартиената бюлетина?
Покажи резултати Скрий резултати