Сякаш е проблем да научиш едно дете да моли за нещо не само за себе си, а за мама, тате, братята и народа...

От Фейсбук профила на Драгомир Младенов

Когато Захари Карабашлиев реши, че патриархът греши (не само днешният, а и самият Иван Вазов)

Чета си аз един статус на Захари Карабашлиев… и попадам на заключение, което не бих очаквал дори в художествена проза:

„Молитвата като разговор с Бога“ е метафизична концепция, която надхвърля мисленето на 7-годишните.

Аха. Значи Иван Вазов е сбъркал.

Не е знаел, че трябва да се съобрази с Жан Пиаже, когнитивните етапи и новите просветни парадигми. И е написал стихотворението „Молитва“, което вече поколения деца рецитират с вяра и кротка обич:

„Господи, отче наш всесилни,

всичко на тоя свят подчинено Ти е…”

Уж простичко. Уж детско. А всъщност — проникновено.

Със смирението на вярата и с доверието, че душата на едно дете също е способна да се обърне към Бога.

Но днес някои гласове настояват:

„Децата не разбират абстракции като грях, прошка, покаяние.“

„Идеята за Бог като същество, което те гледа и те съди – това е дълбоко травмиращо за едно дете.“

Сякаш вместо доверие, трябва да възпитаваме дистанция.

Сякаш вместо прошка — личностна неприкосновеност.

Сякаш е проблем да научиш едно дете да моли за нещо не само за себе си, а за мама, тате, братята и народа:

„Дай на мама, дай на тате,

здраве, сила и живот;

мир, любов на всички братя

и добро на наш народ.

Амин!”

Вазов не е подценявал децата. Напротив — вярвал е в тяхната чувствителност, в способността им да усещат духовното, дори преди да го обяснят с термини.

А Захари Карабашлиев? Той изразява мнение, отразяващо съвременни страхове и теории.

Има право на това. Но има и разлика между мнение и наследство.

Вазов ще бъде препрочитан. Ще бъде цитиран от поколения ученици, актьори, майки, учители, вярващи и невярващи.

Ще стои в сърцето на езика и народа ни. Той е Патриархът на българската литература.

А Захари Карабашлиев… ще остане в културния разговор на своето време, заключен между ул. "Шишман" и "Оборище".

Сравнението не е осъждане — то е напомняне защо помним Вазов.

И защо ще го помним още поне сто години!