Табаков: В рамките на последните дни и Блинкен, и Махмуд Аббас прибягнаха до корекции на своите послания

От Фейсбук профила на Мартин Табаков, доктор по политически науки

Какво е общото между Държавния секретар Антъни Блинкен и ръководителят на Палестинската автономия Махмуд Аббас? В рамките на последните дни, двамата прибягнаха до корекции на своите публични послания. Първо това направи Блинкен, когато негов туит окуражи ролята на Турция за „прекратяване на огъна” в Ивицата Газа, а след това близка до Абу Мазен информационна агенция изтри публикуваните преди това негови думи, че „политиките и действията на Хамас не представляват палестинския народ”. Вчера HuffPost излезе с информация, отразена и от CNN, според която Държавният департамент не насърчава американските дипломати да използват в своя речник „деескалация”, „край на насилието”, „възстановяване на спокойствието”.

Предвид еднозначната подкрепа на САЩ за Израел, промените в X-профила на Държавния секретар изглеждат логични. Отварянето на граничния пункт Рафах между Египет и Ивицата Газа – така че през нея да могат да излязат гражданите на трети страни, които се намират в палестинския анклав - се забави, включително поради първоначалното несъгласие на Тел Авив и Вашингтон тя да бъде използвана за вкарването в Газа на събираната вече хуманитарна помощ в египетския град Ариш. Срещу последното в израелския кабинет има текуща съпротива, която дори изплува в медиите. Към този момент изглежда, че Египет сякаш постепенно успява да прокара своето настояване, че ако граничния пункт в Рафах бъде отворен, то той трябва да работи и в двете посоки (тоест Кайро не само да приеме гражданите на трети страни, но и да „инжектира” анклава с хуманитарна помощ).

Остава отворен обаче въпросът дали ще бъде преодоляна съпротивата на Египет да стане приемник на палестински бежанци, в каквато посока „натискат” Израел, САЩ и ЕС, доколкото засега работното споразумение касае преминаването само на гражданите на трети страни. Вероятно визитата на Антъни Блинкен в Катар и Саудитска Арабия е предполагала разговор, в който Доха и Риад да стимулират финансово в тази посока намиращия се трудна икономическа ситуация Египет (Вашингтон също може да мотивира Кайро да стане по-гъвкав, поради влиянието на американците спрямо Международния валутен фонд, на който Египет дължи около 22 млрд долара).

Въпреки разглежданата еднозначна подкрепа на САЩ за Израел, която наложи спомената корекция на туита на Държавния секретар, тази нощ президентът Джо Байдън бе – за първи път от започването на конфликта – по-умерен в своето публичното говорене. Да, той потвърди правото на Израел да потърси сметка на Хамас, но Байдън каза и нещо друго. А именно, че окупацията на Ивицата Газа от Израел ще е „голяма грешка”. Ръководителят на Белия дом отново спомена и за необходимостта от създаването на палестинска държава. Искам дебело да подчертая, че това е първата спирачка от страна на американците спрямо Израел откакто започна войната. След приключването на войната Тел Авив ще трябва да си говори с някого: това няма да е Хамас, доколкото терористичната организация не е част от легитимните палестински власти, но е и трудно да си представим, че това ще бъде Фатах и Абу Мазен, доколкото те нямат влияние върху Ивицата Газа. Дали пък няма да видим базирания в ОАЕ Мохамед Дахлан в нова роля?

Интересна е и вътрешно-политическата динамика в Израел. Авигдор Либерман е близо до това да влезе в извънредния кабинет, формиран от Бенямин Нетаняху, стига последният да разреши на лидера на „Израел Бейтену” да участва в тесния оперативен формат, в който вече е и Бени Ганц. Именно Ганц, според социологията в страната, се очертава като консолидиращата фигура, в която израелското население има най-голяма степен на доверие в контекста на конфликта. „Даваме ви Нетаняху за задържаните заложници”, пишеше на един плакат от протестите срещу израелския министър-председател в Тел Авив. По-любопитна обаче е информацията на Channel 13, че в тесния оперативен кръг на decision-makers има текущ конфликт между премиера Нетаняху и министъра на отбраната Йоав Галант. Според въпросната медия Нетаняху е за по-внимателни действия спрямо Ивицата Газа, докато ръководителят на военното ведомство се застъпвал за по-твърди действия.

Конфликт между двамата има още от началото на годината, когато министъра на отбраната се обяви против съдебната реформа на Нетаняху, поради което Биби поиска и неговата оставка. На този фон социологията от Израел ни показва ясно две неща: 1) обществото в страната е мотивирано да води задаващата се война; 2) определено то не вижда Нетаняху като човека, който да преведе Израел в тези времена.

Възстановяването на водоподаването от страна на Израел към Ивицата Газа ще има ограничен ефект. Понеже: 1) то ще бъде възстановено само за Южна Газа; 2) липсата на електрическо възпрепятства функционирането на водните помпи; 3) Израел отговаряше за около 10% от водата, която използва цялата Газа. Въпреки това, това е опит на Тел Авив да се адаптира към споделените съображения на международната общност спрямо задаващата се хуманитарна криза в палестинския анклав. Все пак Нетаняху е подложен на натиск не само от израелските граждани, но и от международната общност. Тук може би е интересно да се отбележи, макар да нямам детайлен поглед върху ЕС, че позицията на Жозеп Борел е по-различна от тази на Урсула фон дер Лайен, която сякаш стои по-близо до говоренето на Вашингтон. Ако ще е война, да е според правилата – тоест да не се нарушава международното право, ни каза върховният представител по въпросите на външните работи и политиката на сигурност на ЕС.

Междувременно заради конфликта вече са създадени две буферни зони.

Едната е по границата на Египет с Ивицата Газа. Тя има двояка цел. Един път, да разшири периметъра на сигурност. Втори път, ако се стигне до приемането на палестински бежанци, то те ще бъдат разположени именно в тази зона (по данни от властите в Кайро, поне 300 хиляди палестинци желаят да напуснат анклава в посока северноафриканската страна). Дали ще видим сключването на схема „бежанци срещу пари”, в която Египет ще приеме и двете, предстои да видим. Но натискът в тази посока, както споменах по-горе, е универсален и засилващ се спрямо Кайро. Уви, Египет е държава, която от години е в непосредствено съседство с държави, в които има конфликти (Либия, Судан), поради което страната вече е приела около 9 млн. бежанци, включително и сирийци. В това е истинската причина за съпротивата на египтяните да приемат нови бежанци, а не официално заявената такава, че обезлюдяването на Газа ще компрометира палестинската кауза. Особено когато говорим за палестинци, администрацията на президента Абдел Фатах Сиси е особено чувствителна, покрай опасността от инфилтрация на Мюсюлмански братя.

Втората буферна зона е по границата на Израел с Ливан (с дълбочина от поне 2 км). По отношение на северния фронт е важно да кажем, че всеки следващ ден той става все по-интензивен в обмяната на удари между Хизбула (и разположените в Южен Ливан Хамас и Палестински джихад) и Израел. Хизбула, макар все още да не е влязла в тотален конфликт с Израел, вече спомага Хамас, доколкото възпрепятства Израелските отбранителни сили да се концентрират изцяло върху южния фронт около Ивицата Газа. На Северния фронт се случва нещо обезпокоително, касаещо поведението на радарните системи на Израел, които няколко пъти вече регистрират фалшиви атаки на безпилотни летателни апарати. Властите в Тел Авив, разбира се, лаконично казаха, че ставало дума за грешки. Какво обаче поражда тези грешки (възможен ли е хакерски пробив?) и дали не са възможни още по-опасни дефекти – същите тези радари да не успеят да регистрират опасност, когато наистина има такава?

Сутринта в ефира на бТВ стана дума, че около конфликта се води активна дипломация. Обърнете внимание обаче колко тясно е нейното целеполагане. Обсъжда се предимно условията за напускането от Ивицата Газа на граждани на трети страни (сред които 500 американци). Воденето на дипломатическа дейност, целяща освобождаване на заложници, в която Катар – поради устойчивите си контакти с Хамас – има водеща роля, засега изглежда безрезултатна. Успоредно на Антъни Блинкен, иранският външен министър Амирабдулахян също е изключително активен. Но тук има съображение: иранският първи дипломат не е фигурата, която може да бъде критерии за задаващата се роля в конфликта на Техеран, доколкото той по-скоро има функцията да информира, но не и да формира решения в иранската столица (поради специфики на Амирабдулахян, които правят неговото стоене в иранската политическа мрежа много по-различно, отколкото бе това на Мохамед Зариф).