То като дадеш думата на Кирил Петков, често предизвикваш радост и в Борисов, и в Пеевски

От Фейсбук профила на Диана Дамянова

За какво реве Борисов?

Напразно пищи Борисов за някакъв план Барбароса /то това не се изучава в Харвард/ и създава ажиотаж около обявената заявка на ПП-тата да поискат нов вот на недоверие, веднага, ама веднага на 9 юли.

В тази връзка има три сюжетни линии.

Първата – всеки вот на недоверие в момента само сплотява коалицийката около правителството, само ѝ дава по-продължителен живот и само нахъсва Пеевски и неговото Ново начало да оказват безпрекословна защита на правителството.

В този смисъл, ревовете на Борисов са просто един добре прицелен пр, след като отне огромна част от аргументите на ППДБ-тата, сега и да съобщи на всеослушание, че именно те /пп-тата/ бойкотират влизането на страната в еврозоната.

Не че това е точно така, но със своите действия и най-вече  думи, те му дават това оръжие, а той умело го размахва пред очите на собствените им избиратели и колкото разколебае, разколебае.

Втората – този сюжет се използва умело от Пеевски в неговата стилистика „Каквото кажа аз това става”. И докато в настоящия момент, твърденията пепейски, са че именно той по същество управлява държавата и затова , каквото каже то ставало, трябва да припомня, че по времето на сглобката пак беше така, дори беше повече така.

От тук възниква и един въпрос – как аджеба Пеевски е обявявал /по време на сглобката/ неща, дето не са зависели от него и…. те са ставали.

И дали правителството на сглобката не е било също точно толкова зависимо от Пеевски?

Щото ние знаем, че  „това е чисто наше управление само с един министър на ГЕРБ” беше чиста , непристойна и гиганстска лъжа. И че в последствие се оказа, че огромната част от министрите и т.н са или на ГЕРБ и Пеевски. И в тази сюжетна линия възниква въпроса, дали сглобката не е била в пълна зависимост от Пеевски и дали настоящата борба срещу него не е именно за това. Бедни ми, бедни Денков!

И трето – политиката е упражнение за налагане на волята и действията , а не на думите и заканите.

Когато непрекъснато правиш политически действия , с които показваш безсилие и невъзможност да си наложиш волята, това отнема и последните надежди в поддръжниците ти.

Когато поискаш нещо публично и ясно, но не го постигнеш, ти едва ли си надеждата на много хора за постигане на целите им.

Политическата безпомощност, дори когато е посветена на велики цели, обикновено не среща разбиране в широките електорални маси, а политически безпомощната да наложи /или преговаря/ волята си група, губи с всеки акт на политическа безпомощност.

Така че, този предстоящ вот /по-късно ще измислим на каква тема, за който се събират подписи от „съмишленика” Величие и други „съмишленици”, но за който се знае, че няма никакъв шанс да мине, ни най-малко не тревожи Борисов.

Той пищи, само за да отхапе и разколебае още малко от хората зад Кирил Петков, а екстрата дето последния с гордост /и с усмихващия се зад него бедни ми Сабрутев/ заявява, че не знае що е то планът Бърбароса, тази екстра е допълнителна радост в живота на Борисов.

Щото …. То като дадеш думата на Кирил Петков, често предизвикваш радост и в Борисов, и в Пеевски.